Греъм усети как в стомаха му се свива студена топка.
Последва Найлс Джейкъби и Ранди към дъното на помещението. Двамата се настаниха в едно сепаре, а Греъм застана на половин метър от масата им.
— Найлс, казвам се Уил Греъм и искам да поговоря с теб.
Ранди вдигна глава и лицето му цъфна в престорена усмивка. Един от предните му зъби беше умъртвен.
— Познаваме ли се отнякъде?
— Не. Искам да говоря с Найлс.
Веждите на хлапака се извиха театрално и Греъм се запита какво ли му се е случило в поправителния дом.
— Изчезвай! — отсече Ранди. — Имаме си личен разговор.
Греъм спря замислен поглед върху нашарените мускулести ръце, лепенката в сгъвката на лакътя, избръснатото място, където Ранди по всяка вероятност е опитвал острието на ножа си. Краста на ножар. Страх ме е от Ранди. Стреляш пръв или си покойник.
— Чу ли какво казах? — попита Ранди. — Изчезвай!
Греъм разкопча сакото си, извади служебната карта и я постави на масата.
— Стой си на задника, Ранди! Направиш ли опит да станеш, ще получиш един пъп в повече.
— Моля за извинение, сър. Моментална затворническа покорност.
— Направи ми една услуга, Ранди. Бръкни с два пръста в левия заден джоб на панталона си. Там ще намериш двайсетсантиметровия си сгъваем нож. Сложи го на масата, ако обичаш. Благодаря.
Греъм пусна ножа в джоба си. Беше мазен на пипане.
— В другия ти джоб има портфейл — продължи той. — Извади и него. Днес успя да продадеш малко кръвчица, нали?
— И какво от това?
— Нищо. Просто ми дай разписката. Онази, която трябва да покажеш при следващото кръводаряване. Разгърни я върху масата.
Кръвна група нула. Ранди отпада.
— Откога си на свобода?
— От три седмици.
— Как се казва полицаят, който отговаря за поведението ти след предсрочното освобождение?
— Не съм предсрочно освободен.
— Това май не отговаря на истината. — Греъм искаше да притисне Ранди. Заради ножа можеше да му създаде куп неприятности. На предсрочно освободените не се разрешава и да посещават питейни заведения. Но вътре в себе си усещаше, че го е яд на Ранди просто, защото беше изпитал страх от него.
— Ранди?
— Да?
— Дим да те няма!
— Не зная какво да ви кажа, баща си познавах бегло — рече Найлс Джейкъби, седнал в колата на Греъм. — Напуснал мама, когато съм бил тригодишен, оттогава не съм го виждал. Мама не позволяваше.
— Миналата пролет е дошъл да те види.
— Така е.
— В поправителния дом.
— Значи и това знаете.
— Просто изяснявам нещата. Какво стана тогава?
— Ами… Изведнъж цъфна в приемната, стегнат и притеснен, страхуваше се дори да се огледа. Повечето външни се държат като в зоологическа градина. От мама бях чувал какво ли не за него, но той съвсем не изглеждаше толкова лош. Беше просто мъж със спортно сако.
— Какво ти каза?
— Ами… Очаквах да се нахвърли отгоре ми или да затъне в самообвинения. Повечето посетители правят това. Но той просто ме попита дали искам да уча. Каза, че ако тръгна на училище, ще поеме настойничеството над мен. Каза ми да опитам. „Малко си помогни и сам. Направиш ли го, аз ще имам грижата да те запиша в колеж.“ Нещо от тоя сорт.
— Колко време ти оставаше в поправителния?
— Две седмици.
— Говорил ли си някога там за семейството си, Найлс? С някой от момчетата?
Найлс Джейкъби го стрелна с очи.
— Разбирам защо ми задавате този въпрос — рече той. — Не съм разговарял с никого. Особено пък за баща ми. Години наред дори не бях мислил за него.
— А тук? Водил ли си някой приятел в къщата на родителите си?
— На родителя, не на родителите. Тя не ми е майка.
— Водил ли си някого там? Съученик или…
— Или някой съмнителен тип, нали, господин Греъм?
— Точно така.
— Не.
— Никога? — Нито веднъж.
— Споменавал ли е баща ти, че получава заплахи, беше ли разтревожен през последните месеци?
— При последния ни разговор беше разтревожен, но само за бележките ми. Бях натрупал доста закъснения и той ми купи два будилника. За друго не се сещам.
— Имаш ли нещо от него? Документи, лична кореспонденция, снимки?
— Не.
— На шкафчето си имаш снимка на семейството. До стафа.
— Този стаф не е мой. Никога няма да сложа в уста подобна гадост.
— Тази снимка ми трябва. Ще си извадя копия и ще ти я пратя обратно. С какво друго разполагаш?
Джейкъби измъкна цигара и заопипва джобовете си за кибрит.
— Нямам друго. Не знам защо ми я дадоха. Баща ми захилен, госпожа Джейкъби и пикльовците. Задръжте я. За мен той никога не е изглеждал така.