Десет години от живота си работи като журналист в сериозната преса, преди да разбере, че никой не се готви да го акредитира в Белия дом. Разбра и друго — ще бъде безмилостно експлоатиран, ще се трепе от сутрин до вечер и накрая ще се превърне в грохнал пияница, с бюро зад вратата на редакцията, който с бързи крачки върви към неизбежната цироза или пожар, причинен от изпусната върху дюшека цигара.
Имаха нужда от информацията, която набавяше, но нямаха нужда от самия Фреди. Наистина му плащаха по най-високите тарифи, но въпреки това парите не стигаха, защото той беше от хората, които трябва да си купуват секса. Потупваха го по тънкото вратле, хвалеха го за проявения кураж и талант, но и през ум не им минаваше, че е време и неговото име да бъде изписано върху асфалта на служебния паркинг.
Божественото прозрение го озари една вечер през 1969 година, както си преписваше на машина някакъв материал.
До него седеше Франк Ларкин и записваше информацията, която му диктуваха по телефона. Диктовка по телефона за репортерите в тяхната редакция бе като фабриката за туткал за старите кранти. Франк бе не петдесет и пет, но изглеждаше на седемдесет. Очите му бяха изцъклени като на скарида, на всеки половин час отскачаше до гардеробчето си и дръпваше от скритото там шише. Фреди го подушваше от мястото си.
Ларкин остави слушалката, затътри се към преградата и започна да шепне нещо в ухото на дежурната редакторка. Фреди изпитваше слабост към чуждите разговори и автоматично наостри уши. Ларкин молеше жената да му изнесе марля от дамската тоалетна, тъй като хемороидите му отново кървели.
Фреди рязко прекъсна писането, измъкна недовършения материал от валяка, сложи чист лист хартия и натрака оставката си. Седмица по-късно работеше за „Сплетника“. Започна като редактор по проблемите на рака с двойно по-висока заплата от предишната. Ръководството на „Сплетника“ беше дълбоко впечатлено от гледната му точка по този проблем, а и можеше да си позволи да му плаща добре, тъй като темата „рак“ бе изключително доходоносна.
Всеки пети американец умира от рак. Съсипани от мъка и безполезни молитви, близките на умиращите се опитваха да победят смъртоносните тумори, с каквото могат. От мрачните им шеги на човек му се доплакваше, нещастните хорица бяха готови да се уловят и за сламка. Проучването на пазара сочеше, че смело заглавие на първа страница от рода на „НОВО ЛЕЧЕНИЕ ЗА РАКА“ или „ЧУДОТВОРНО ПРОТИВОРАКОВО ЛЕКАРСТВО“ вдига продажбите в супермаркетите, където този вид вестници се продаваха, средно с 22,3 процента. Ако съответният материал е отпечатан непосредствено под заглавието на първа страница, продажбите спадаха с около шест процента, защото, докато чакаха пред касата, читателите имаха възможност да хвърлят око на напълно безполезния текст и да се откажат от покупката на вестника.
Специалистите по маркетинг стигнаха до заключението, че най-добър ефект има крещящо заглавие с едър шрифт на първа страница, докато самият материал е скрит някъде в средата. Защото не е лесно да тикаш препълнена количка, да стискаш портфейла си и едновременно с това да държиш разтворен вестник пред себе си.
Стандартните материали на тази тема започваха с оптимистични пет реда в максимално едър шрифт, който постепенно издребняваше. И когато на читателя ставаше ясно, че „чудотворното лекарство“ всъщност още не съществува или пък, че опитите върху животни току-що са започнали, шрифтът вече беше съвсем дребен. Фреди си вадеше хляба с такива материали, а именно те продаваха „Сплетника“.
В добавка към увеличения тираж бяха рекламите на какви ли не амулети, медальони и чудотворни талисмани. Производителите им плащаха щедро за място непосредствено до седмичната ракова сензация.
Куп читатели изпращаха в редакцията молби за повече информация. Тя пък печелеше допълнително, като продаваше адресите им на един смахнат радио евангелист, крещящ социопат, който ловко измъкваше дарения от хората, изпращайки им пликове с надпис: „Някой, когото обичате, ще умре, ако не…“
Фреди Лаундс беше особено подходящ за „Сплетника“, но и вестничето щедро му се отплащаше. След единайсет години работа в редакцията печелеше седемдесет и две хиляди долара годишно, пишеше само на теми, които го интригуваха, и пръскаше парите си за забавления. Живееше така, както смяташе, че трябва да живее.
Нещата се развиваха добре за бъдещата му книга, а и киното проявяваше вече интерес. Фреди беше чувал, че Холивуд е подходящо място за отблъскващи типове с много пари.