— Посмъртно за кого — за теб или за Греъм? — Доктор Блум не отговори. — Все искам да те питам нещо, което ми прави впечатление — продължи Крофорд. — Избягваш да оставаш насаме с Греъм, въпреки че правиш всичко възможно това да не проличи. Защо? Да не го смяташ за екстрасенс?
— Не. Той притежава забележителна зрителна памет, но не е екстрасенс. Отказа на Дюк да се подложи на изследване, но това нищо не означава. Такива като него не обичат да ги боцкат и ръчкат. Аз съм от същите.
— Но…
— Уил гледа на способността си като на умствено упражнение и тя си е точно такава от гледна точка на съдебната медицина. В тази област той е наистина изключителен, но сигурно има и други като него.
— Едва ли са много — поклати глава Крофорд.
— Допълнителната му дарба се състои в изключителната способност да се постави на нечие място и да му влезе в кожата — продължи доктор Блум. — Може с лекота да възприеме твоята или моята гледна точка, гледната точка на кого да е, независимо дали тя го плаши, или отблъсква. Това е страшно неблагодарна дарба, Джак. Свръх изострените възприятия са нож с две остриета.
— Защо никога не оставаш насаме с него?
— Защото все пак изпитвам професионално любопитство към личността му и той моментално ще го усети. Подобни неща долавя изключително бързо.
— Веднага ще спусне кепенците, ако усети, че надничаш през прозореца му.
— Точно така. Сравнението ти е неприятно, но вярно. Стига вече, Джак, достатъчно съм задоволявал любопитството ти. Дай да се върнем на основното. И по-кратко, ако обичаш, защото не се чувствам добре.
— Психо-соматична проява — отбеляза Крофорд.
— По-скоро жлъчка. Казвай сега.
— Разполагам с посредник за преговорите със Зъбльото.
— „Сплетника“ — кимна доктор Блум.
— Точно така. Мислиш ли, че имаме шанс да го подтикнем към самоунищожение чрез това, което ще публикуваме там?
— Самоубийство?
— Това би ме задоволило напълно.
— Съмнявам се. При някои психични заболявания е възможно, но не и в този случай. Едва ли би проявявал такава предпазливост, ако е склонен към самоунищожение. Не би се прикривал с такова старание. Ако е класически случай на параноидна шизофрения, бихме могли да го предизвикаме да изскочи от кожата си и да се издаде. Но не разчитайте на моята помощ. Доктор Блум беше смъртен враг на самоубийството.
— И аз така си представях нещата — кимна Крофорд. — А можем ли да го накараме да изпадне в ярост?
— Защо ми задаваш този въпрос, какво целиш с него?
— Нека го поставя по друг начин — можем ли да го докараме до бяс и да ангажираме цялото му внимание?
— Вниманието му вече е съсредоточено, знаеш това. Върху Греъм, основния му противник. Не прави глупости, Джак. Май си решил да изложиш Греъм на опасност?
— Нямаме друг избор. Иначе ни чака нова река от кръв, а двайсет и пети наближава. Имам нужда от помощта ти.
— Не съм сигурен, че знаеш какво искаш.
— Искам съвет.
— Нямах предвид какво искаш от мен, а от Греъм. Трябва да разбереш правилно това, което сега ще ти кажа, Джак и което едва ли бих ти казал при нормални обстоятелства. Как мислиш, коя според теб е най-силната движеща сила на Уил Греъм? — Крофорд поклати глава и не отговори. — Страхът, Джак. Този човек носи на плещите си много страх.
— Защото пострада ли?
— Не. Страхът е рожба на въображението. Той е наказание и награда за всеки с богато въображение.
Крофорд гледаше ръцете си, скръстени на гърдите. Лицето му бавно почервеня, темата явно го притесняваше.
— Разбира се — промърмори той. — Страхът е нещо, което не се и споменава, ако искаш да си играеш с големите батковци. Не се притеснявай да ми кажеш, че Уил се страхува. Няма да го взема за нерешителен човек. Все пак не съм пълен задник, докторе.
— Никога не съм те смятал за такъв, Джак.
— Ако не съм сигурен, че съм в състояние да го прикривам поне в осемдесет на сто от случаите, никога не бих го изложил на опасност. А и него самия доста го бива. Не е най-добрият, но е достатъчно бърз. Ще ни помогнеш ли да заложим капан на Зъбльото, докторе? Много хора са мъртви.
— Само ако Греъм бъде запознат със степента на риска и доброволно реши да го поеме. Искам да чуя съгласието му със собствените си уши.
— И аз съм като теб, докторе. Никога не го лъжа. Поне не повече, отколкото постоянно се лъжем едни други.