— Пиша страхотен материал — промърмори между две глътки. — Ще вкарам вътре всичко, което пожелаете! Ще ви опиша така, както желаете. Не, никакви описания! Никакви описания!
— Штт, тихо! — чукна го по главата един пръст. После осветлението стана по-силно и столът му започна бавно да се върти.
— Не! Не искам да ви виждам! — изкрещя Лаундс.
— А трябва, господин Лаундс. Вие сте репортер. Трябва да си вършите работата. Когато спра да ви въртя, можете да отворите очи и да ме погледнете. Ако откажете да го сторите, ще закова клепачите ви за челото.
Влажно примляскване, остро изщракване и столът се завъртя. Стиснал очи, Лаундс се оказа с лице към помещението. Един пръст настоятелно го почука по гърдите, докосна клепачите му. Фреди Лаундс отвори очи.
Облеченият в дълго кимоно мъж му се стори огромен. Лицето до носа му беше покрито с дамски чорап. Той обърна гръб на Лаундс и съблече кимоното. Яките мускули на гърба му заиграха под блестяща татуировка, която преминаваше през целия гръб и се увиваше около единия крак. Беше дълга люспеста опашка.
Дракона бавно извърна глава да погледне Лаундс. Лицето му се изкриви в страшна усмивка, разкриваща криви зъби, целите в тъмни петна.
— Господи! — прошепна ужасеният Лаундс.
После се озова в средата на стаята, откъдето ясно виждаше опънатия екран. Изправен зад него, Долархайд отново облече кимоното и си сложи ченето, с което можеше да говори.
— Искате ли да научите какво представлявам Аз? — попита той.
Лаундс се опита да кимне с глава, но лепилото немилостиво оскуба косата му.
— Повече от всичко на света! — задъхано каза той. — Но ме беше страх да ви помоля.
— Гледайте! На първия кадър се появи картината на Блейк — Великия Човек-Дракон с блестяща опашка и широко разперени криле, устремен нагоре към Жената в слънчеви одежди. — Виждате ли?
— Да.
Долархайд набързо прехвърли няколко кадъра. Щрак — госпожа Джейкъби. Жива.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс. Жива.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — Долархайд, освирепелият Дракон с изпъкнали гръбни мускули и татуирана опашка, надвесен над леглото на Джейкъби.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Джейкъби. Мъртва и очакваща.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Джейкъби след срещата си с Дракона.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — вилнеещият Дракон.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс го очаква. До нея клюма мъжът и.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — госпожа Лийдс след това, окъпана в кръв.
— Виждате ли?
— Да.
Щрак — Фреди Лаундс на снимка от „Сплетника“.
— Виждате ли?
— Господи!
— Виждате ли?
— Пресвети Боже! — Фреди разтягаше думите като плачещо дете.
— Виждате ли?
— Недейте, моля ви!
— Какво?
— Недейте и мен!
— Какво вас? Вие сте мъж, господин Лаундс! Нали?
— Да.
— Нима намеквате, че съм извратен, господин Лаундс?
— Не, за Бога!
— А вие извратен ли сте, господин Лаундс?
— Не!
— Пак ли ще пишете лъжи за мен, господин Лаундс?
— О, не, не!
— Защо писахте лъжи, господин Лаундс?
— Полицията ме накара. Направих, каквото поискаха от мен!
— В материала цитирате Уил Греъм.
— Той ги каза! Греъм каза лъжите!
— А сега ще кажете ли истината? Ще кажете ли истината за Мен и за моето Дело? За моето Преображение? За моето Изкуство, господин Лаундс? Това според вас изкуство ли е?
— Да! Изкуство е!
Разкривеното от страх лице на Лаундс помогна на Долархайд да се почувства напълно освободен. Той с лекота прелиташе над трудните звукосъчетания с помощта на своите прекрасни ципести криле.
— Твърдите, че съм ненормален, макар да съм далеч по-прозорлив от всички ви! Аз, който тласнах света напред повече от цялата човешка гмеж! Аз дръзнах! Аз поставих уникалния си печат дълбоко върху земната гръд и той ще личи хилядолетия, дълго след като изчезне вашата прах! Сравнен с мен, вашият живот е като следа от гол охлюв върху камък. Тънка сребриста нишка от слюнка, плъзнала се през буквите на моя внушителен паметник! — Думите, записани в дневника на Долархайд, започнаха да напират на устните му. — Аз съм Драконът, а вие ме наричате ненормален! Действията ми се следят и регистрират с вниманието, с което се наблюдава пътят на най бляскащите звезди! Чували ли сте за блуждаещата звезда, приближила Земята през 1054 година? Не сте, разбира се. Читателите на гадното ви вестниче следят репортажите ви, както се следи лигавата диря на охлюва, при това по същите причини. И стига до плиткия ви мозък, скрит зад лице с цвят на картоф, както плужекът се прибира у дома по дирите на собствената си лига! В сравнение с Мен вие сте един гаден плужек, изложен на слънце! Сега имате възможност да бъдете свидетел на Великото Прераждане, но не разбирате нищо. Вие сте просто ларва на нищожна мравка! Единствено вярното нещо, което е заложено в природата ви, е смразяващият страх от Мен. Но не страх ми дължите, Лаундс, вие и останалите плазмодии! ДЪЛЖИТЕ МИ БЛАГОГОВЕНИЕ!