Кълбото се люшна, блъсна се в паркираната до тротоара кола и се преобърна пред входа на сградата. Едно от колелата на стола продължаваше да се върти, между спиците му играеха весели пламъчета. Над овъгленото тяло отчаяно се гърчеха обхванати от огъня човешки ръце.
Уплашен, че това чудо може всеки момент да избухне, пазачът изтича обратно в преддверието. За всеки случай се отдръпна по далеч от стъклата. Приближи се до стената и натисна бутона за противопожарна тревога. Какво друго би могъл да стори? После грабна един пожарогасител от стената и погледна навън. Кълбото още не беше избухнало.
Пазачът внимателно пристъпи напред. Стелещият се ниско над паважа мазен дим започна да се разпръсква и човекът най-сетне се реши да покрие овъгленото тяло на Фреди Лаундс с дебел пласт пяна.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Според плана Греъм трябваше да излезе от апартамента-капан във Вашингтон точно в шест без четвърт сутринта, малко преди съживяването на уличното движение.
Крофорд му позвъни тъкмо когато започна да се бръсне.
— Добро утро.
— Не е много добро — каза Крофорд. — Зъбльото е спипал Фреди в Чикаго.
— О, не! Дявол да го вземе!
— Още е жив и пита за теб. Няма да издържи дълго.
— Тръгвам!
— Ще те чакам на летището, полет 245 на „Юнайтед Еърлайнс“. Излитаме след четирийсет минути. Ще имаш време за капана, ако, разбира се, още е необходимо.
На чикагското летище „0’Хеър“ ги посрещна специалният агент Честър от местното бюро на ФБР. От небето се лееше истински потоп. Чикаго е град, отдавна обръгнал с воя на сирените, колите пред тях неохотно им правеха път. Честър изскочи на платното за специални превозни средства в средата на булеварда и натисна до дъно педала на газта. Дъждовната стена отпред отразяваше червеникавите отблясъци на въртящата се полицейска лампа.
— Според полицията е бил нападнат в гаража на сградата, където живее — надвика воя на сирената Честър. — Информацията ми е от втора ръка, тъй като в момента ние от ФБР-то никак не сме популярни.
— Какво е измъкнал от него? — попита Крофорд.
— Всичко — за капана и прочие.
— Лаундс успял ли е да го разгледа?
— Не съм чувал за описание. В шест и двайсет сутринта полицейското управление пусна спешно нареждане за издирване на някакъв регистрационен номер.
— Говори ли е доктор Блум?
— Само с жена му. Тази сутрин докторът е бил опериран от жлъчка.
— Прекрасно! — промърмори Крофорд.
Честър спря под навеса пред входа на болницата. От него капеше дъждовна вода. Угаси мотора и се извърна назад.
— Джак, Уил… искам да ви кажа две думи, преди да се качите горе. Разбрах, че Зъбльото е направил Фреди на кайма. Трябва да сте подготвени за гледката.
Греъм мълчаливо кимна. През целия полет се бе опитвал да изхвърли от главата си подличката надежда, че Лаундс ще умре, преди да се наложи да го види.
Коридорът на Центъра за лечение на тежки изгаряния „Пейдж“ приличаше на тунел от безупречно излъскани плочки. Висок лекар със странно лице на младолик старец дръпна Греъм и Крофорд малко по-далеч от тълпата, струпала се пред вратата на Лаундс.
— Изгарянията на пациента са смъртоносни — съобщи им той. — Мога да му помогна по отношение на болката и точно това възнамерявам да сторя. Дишал е пламъци, гърлото и дробовете му са сериозно увредени. Вероятно няма да дойде в съзнание. В неговото състояние това би било проява на божия милост. Но ако случайно се свести, полицията ми е наредила веднага да отстраня от гърлото му тръбичката за дишане. Така би могъл да отговаря на евентуални въпроси. Съгласих се при условие, че ще трае кратко. В момента краищата на оголените му нерви са под влиянието на естествената упойка от изгарянето. Но ако остане за известно време жив, болките ще са страшни! Вече обясних това на полицията, но искам и на вас да ви е ясно: в момента, в който трябва да бъде упоен, прекъсвам всякакви разпити. Разбирате ли?
— Да — кимна Крофорд.
Докторът махна на униформения полицай пред вратата, после кръстоса ръце зад снежнобелия си халат и се отдалечи по коридора с походка на чапла. Крофорд погледна към Греъм.
— Добре ли си?
— Да.
Главата на Лаундс бе повдигната. Ушите и косата му липсваха, компреси заместваха липсващите клепачи над незрящите му очи. Бузите му представляваха два огромни мехура.
Сестрата отмести стойката на системата и Греъм се приближи. От Фреди се носеше воня на опожарена конюшня.
— Фреди, аз съм Уил Греъм.
Лаундс потрепна и вратът му се изви като арка над възглавницата.