— Добре, ще ти се обадя. Или по-скоро ти ще ми се обадиш.
Греъм усети как нещо се къса. Въздухът изведнъж спря да му стига.
— Нека се свържа със службата, оттам да ти уредят пътуването. Имаш ли резервация?
— Под чуждо име. Помислих си, че вестниците.
— Много добре. Ще уредя някой да ви изпрати. Няма да се качваш на самолета през изхода за редовните пътници — така ще бъдем сигурни, че си напуснала Вашингтон чиста. Това поне мога да организирам. В колко часа излиташ?
— В десет без двайсет. Полет сто и осемнадесет на „Американ Еърлайнс“.
— Добре. В осем и половина бъди на паркинга зад Смитсоновия институт. Ще пратя човек да те поеме. Ще го познаеш по това, че като слезе от колата си, ще вдигне часовника си до ухото, да провери дали работи.
— Добре.
— А къде ще сменяш самолетите? Ако е на „О’Хеър“, бих могъл да…
— Не, не. Смяната е в Минеаполис.
— Ох, Моли! Когато всичко свърши, ще дойда да ви прибера оттам.
— Би било чудесно. Чудесно.
— А с парите как си?
— Банката ще ми изпрати телеграфически.
— Какво?!
— Ще ги получа от клона на „Баркли“, който е на летището. Не се безпокой.
— Ще ми липсваш.
— И ти на мен, но всъщност нищо няма да се промени. Разстоянието е без значение, когато човек използва само телефона. Уили те поздравява.
— Поздрави го и ти.
— Пази се, мили!
Никога не беше го наричала „мили“. Не му хареса. Мили Червен дракон.
Нощният дежурен във Вашингтон с готовност се зае да уреди пътуването на Моли. Греъм притисна чело о хладното стъкло на прозореца и загледа как дъждовните струи безмилостно шибат приглушено ръмжащите по улицата коли. Бяха сиви и почти призрачни под внезапните проблясъци на мълниите. Върху стъклото останаха следи от чело, нос, устни и брадичка. Моли си замина.
Денят свърши. Остана само нощта и един глас без устни, който го обвиняваше.
Приятелката на Лаундс държа остатъка от ръката му, докато всичко свърши.
„Здравейте, на телефона е Валъри Лийдс. Съжалявам, че в момента не мога да се обадя.“
— И аз съжалявам — промълви в мрака Греъм.
Напълни отново чашата и се настани до прозореца, загледан в празния стол насреща. Гледа го втренчено, докато пространството в седалката прие очертания на човек. Беше изпълнено с тъмни кръжащи прашинки, едно присъствие като сянка върху гъст облак прах. Греъм се опита да накара образа да се слее в едно, да види лицето му. Но образът не помръдваше, нямаше физиономия, взираше се в него с осезаемо внимание.
— Знам, че е трудно — промърмори той. Беше доста пийнал. — Но трябва да спреш, да се въздържаш от деянията си, докато те открием. Ако толкова трябва да правиш нещо, опитай се да ме хванеш. Хич не ми пука! После ще ми е по-добре. Вече разполагат с някои неща, които сигурно ще те накарат да спреш. Да спреш да искаш. Помогни ми, мъничко ми помогни! Моли замина, старият Фреди е в гроба. Сега сме само ти и аз, приятелче.
Протегна се през масата да докосне събеседника си. Призрачната сянка изчезна.
Греъм отпусна глава на масата и опря буза в дланта си. Навън проблясна светкавица и той зърна следите, които лицето му бе оставило върху стъклото. Едно лице, по което се търкаляха сълзи. Лице без очи. Лице, изпълнено с дъжд.
Греъм бе опитал да разбере Дракона.
Понякога сред задъханата тишина в къщите на убитите, самото пространство, в което се бе придвижвал Дракона, се опитваше да проговори. Нерядко чувстваше, че е съвсем близо до него. Едно чувство, което познаваше добре от предишни разследвания — дразнещо усещане, че двамата с Дракона вършат едни и същи неща, че имат много общи навици в баналността на всекидневието. Някъде Дракона се хранеше, къпеше и спеше по същото време, по което и той, Греъм, правеше това.
Напрягаше се, за да го опознае. Направи опит да го зърне зад заслепяващия блясък на стъкленици и диапозитиви, между редовете на полицейските рапорти, да зърне лицето му в празнините на печатарските клишета. Правеше го упорито, както само той умееше.
Но за да разбере Дракона, за да чуе ритъма на студените капки, маркиращи мрака в душата му, за да погледне света през червеникавата мъглявина на неговите възприятия, Греъм трябваше да види неща, които никога не би могъл да види, трябваше да полети във времето.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Спрингфийлд, Мисури, 14 юни, 1938 година.
Уморена и разкъсвана от остра болка, Мариан Долархайд Тривейн слезе от таксито пред градската болница. Заизкачва се по стълбището, а горещият сух вятър запращаше остри песъчинки по голите и крака. Куфарът, който влачеше, имаше малко по-добър вид от раздърпаната и рокля, както впрочем и официалната мрежеста чантичка, която притискаше към издутия си корем. Вътре имаше две монети от по четвърт долар и и една от десет цента. В корема и помръдваше Франсис Долархайд.