В приемната излъга, че се казва Бети Джонсън. За мъжа си каза, че е музикант и не го знае къде е, което беше вярно.
Настаниха я в родилното отделение, по-точно в стаята за пациентки, които не бяха в състояние да си платят. Тя дори не погледна жените вътре. Очите и се заковаха в ъгъла, можеше да вижда само краката на хората, които влизаха и излизаха.
След четири часа я пренесоха в родилното отделение и там Франсис Долархайд се появи на божия свят. Според гинеколога новороденото приличало „повече на тъпонос прилеп, отколкото на бебе“ и това също беше вярно. Роди се с две успоредно разположени цепки на горната устна, които продължаваха и в устната кухина. Горната и част висеше без опора и изскачаше навън. Носът бе сплескан.
Лекарите решиха да не показват веднага бебето на майката, Искаха да изчакат, за да разберат дали ще оцелее без кислород. Сложиха го в дъното на детското отделение, с гръб към прозорчето за наблюдение. Оказа се, че може да диша, но не и да приема храна. Цепнатото небце не му позволяваше да суче.
През първия ден плачът му не бе продължителен като на бебе, заченато от майка наркоманка, но беше пронизителен.
Следобед на втория ден вече едва-едва пропискваше.
Точно в петнайсет часа застъпи новата смяна и над леглото на новороденото падна широка сянка. Принс Ийстър Майс — огромно, сто и двайсет килограмово женище, едновременно санитарка и чистачка в отделението за новородени, скръсти ръце върху внушителния си бюст и впери поглед в бебето. За двайсет и шест години работа тук беше видяла около трийсет и девет хиляди новородени деца. Това щеше оживее, ако се храни.
Господ не и беше пратил инструкции да остави детето да умре. Тя се съмняваше дали и болничната управа бе получила подобни указания. Принс Ийстър бръкна в джоба си и извади гумена запушалка с извита стъклена тръбичка. Затъкна единия и край в гърлото на бутилка мляко и пое главичката на детето в широката си длан. После го притисна до гърдите си и почака то да усети ритъма на сърцето и. После го обърна и пъхна тръбичката в гърлото му. Детето погълна около петдесет грама мляко и заспа.
— Ъхъм — рече тя. Остави го в леглото и се зае с преките си задължения — кофите с мръсните пелени.
На четвъртия ден Мариан Долархайд Тривейн беше преместена в самостоятелна болнична стая. В емайлираната кана на умивалника имаше няколко ружи, останали от предишната обитателка. Бяха още свежи.
Мариан беше красиво момиче и лицето и вече се освобождаваше от подпухналостта на родилка. Докторът я докосна леко по рамото и тя вдигна глава. Ръцете му миришеха на сапун, а в ъгълчетата на очите му имаше ситна мрежа бръчици. Това забеляза веднага, а смисълът на думите му започна да прониква в съзнанието и по-късно. После затвори очи и ги отвори едва когато и донесоха детето.
Най-накрая го погледна. Притвориха вратата, когато нададе писък на ужас. После и направиха инжекция.
На петия ден я изписаха. Не знаеше къде да отиде, тъй като майка и категорично беше отказала да я вижда. Напусна болницата сама. Не знаеше къде отива. Никога вече не можеше да се върне у дома. Майка и недвусмислено и беше дала да разбере това.
Мариан Долархайд Тривейн тръгна по тротоара, мерейки с крачки разстоянието между уличните лампи. На всяка трета от тях сядаше да си почине върху куфара. Само той и бе останал. От пътуванията с мъжа си знаеше, че до автогарата на всяка градче има заложна къща.
През 1938 година Спрингфийлд едва ли можеше да се нарече център на пластичната хирургия. В този град всеки носеше лицето си такова, каквото му го бе дал Господ.
Един от хирурзите в градската болница направи за Франсис Долархайд каквото можа. Първо се зае да издърпа предната част на устата му и да я закрепи с помощта на ластик. После заши цепнатата от двете страни горна устна по метода на правоъгълното застъпване, която сега се смята за остаряла. От козметична гледна точка резултатите не бяха никак добри.
Направил си труда да изчете цялата налична литература по въпроса, хирургът стигна до правилното заключение, че корекцията на небцето трябва да се отложи, докато детето не навърши пет години. По-ранна операция би нарушила растежа на лицето. Един от местните зъботехници доброволно се нае да направи специална тапа за запушване на небцето, за да може детето да се храни, без храната да му Излиза през носа. Година и половина Франсис прекара в дома за безпризорни деца на Спрингфийлд, след което го преместиха в сиропиталището „Морган Лий“.