Накрая останаха само двамата с Мариан. Тя седна на масата и скри лице в шепите си, а той излезе на двора и се покатери на една киселица. Най-после Мариан го повика. Беше подредила дрехите му в малко куфарче.
— Ще трябва да те взема — каза тя и тръгна към колата. — Влизай вътре и внимавай да не изцапаш седалките.
Пакардът потегли, а празният инвалиден стол остана на двора.
Скандал нямаше. Общинските власти изразиха съжаление за нещастието, сполетяло госпожа Долархайд, поддържала образцов старчески дом. Честта на семейство Воукт остана ненакърнена.
Баба беше изпратена в частен санаториум за нервно-болни. Франсис щеше да се прибере у дома при нея чак след четиринайсет години.
— Това са твоите доведени сестри и доведен брат Франсис — каза майка му. Намираха се в библиотеката на семейство Воукт.
Нед беше на дванайсет години, Виктория на тринайсет, а Маргарет на девет. Нед и Виктория се споглеждаха, а Маргарет съзерцаваше пода.
Дадоха му стая на най-горния етаж до стаите на прислугата. Семейство Воукт се беше отказало от услугите на камериерка за този етаж след провала на изборите през 1944 година. Записаха го в общинското основно училище „Потър Джералд“ на две крачки от къщата и далеч от частния колеж, в който учеха другите деца.
През първите дни всички членове на семейство Воукт го избягваха, но в края на седмицата Нед и Виктория поеха по слугинското стълбище към стаята му. Франсис ги чу да си шушукат пред вратата, после бравата леко се завъртя. Като разбраха, че се е заключил, те не почукаха. Нед просто му нареди:
— Я отвори!
Франсис се подчини. Те влязоха и мълчаливо се заеха да оглеждат дрехите му. Нед Воукт дръпна чекмеджето на малката масичка и с два пръста измъкна скритите вътре неща: празнични кърпички с избродирани инициали ФД, гриф за китара, лъскав бръмбар в шишенце от лекарство, стар брой на „Джо Бейзболиста“, поздравителна картичка с подпис: „Твоя съученичка Сара Хюз“.
— Какво е това? — попита Нед.
— Гриф.
— За какво служи?
— За китара.
— Ти имаш ли китара?
— Не.
— За какво ти е тогава? — попита Виктория.
— От баща ми е.
— Не разбрах какво каза. Накарай го да повтори, Нед.
— Казва, че бил на баща му — обясни Нед, после разтвори една от кърпичките на Франсис, изсекна се и я пусна обратно в чекмеджето.
— Днес дойдоха да вземат понитата — съобщи Виктория и седна на тясното легло. Нед се отпусна до нея, облегна гръб на стената и качи обувките си върху завивката.
— Няма вече понита — поклати глава Нед. — Няма вече вила край езерото. И знаеш ли защо? Теб питам, копеле!
— Татко е болен и вече не може да печели толкова пари — обясни Виктория. — Има дни, в които изобщо не ходи на работа.
— А знаеш ли защо е болен, малко копеле? — намеси се отново Нед. — Отговаряй ясно, за да те разбера!
— Баба каза, че е пияница — рече Франсис. — Достатъчно ясно ли го казах?
— Болен е заради грозната ти мутра — поясни Нед.
— Затова хората вече не искат да гласуват за него — добави Виктория.
— Махайте се! — каза Франсис и се обърна да им отвори вратата. Нед го ритна в задника, а Франсис се опита да го сграбчи през кръста. Вторият ритник на Нед попадна право в корема му.
— О, Нед! — извика Виктория. Нед хвана Франсис за ушите и го приближи към окаченото над масичката огледало.
— Виж защо е болен! — рече той и блъсна лицето му в гладкото стъкло. — Ето заради това! — Фрас! — Ето защо! — Фрас! Огледалото се покри с кръв и сополи. Нед го пусна и Франсис падна на пода. Прехапала устни, Виктория го гледаше втренчено, уловила долната си устна с два пръста. Така и го заразяха. Лицето му бе цялото в кръв, очите му бяха пълни със сълзи от болката. Но Франсис не се разплака.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
В Чикаго продължаваше да вали и дъждовните капки глухо барабаняха по платнището, разпънато над отворения гроб на Фреди Лаундс.
Гръмотевичният тътен отекна болезнено в пулсиращия мозък на Уил Греъм, който стана от масата и се повлече към леглото, където го чакаха кошмарите, свити на кълбо под възглавницата. Старата къща в покрайнините на Сейнт Чарлс, обърнала гръб на поривистия вятър, дишаше тежко под тежестта на дъждовните струи и тътена на гръмотевицата.