Майка си видя само веднъж, на погребението на баба през 1970 година. Хвърли и един равнодушен поглед с жълтеникавите си очи, досущ като нейните, и толкова. Така гледаше всички непознати.
Мариан остана изненадана от външния му вид. Беше строен и широкоплещест, с нейния хубав цвят на косата, с мустаци, които тя заподозря, че са трансплантирани от косата му. Позвъни му следващата седмица и чу как слушалката бе затворена бавно. Девет години след смъртта на баба Долархайд живя необезпокояван, а и той не безпокоеше никого. Челото му беше гладко като семе. Знаеше, че чака нещо, но не знаеше какво.
Едно незначително събитие, от тези, които се случват на всеки човек, оповести на семето в главата му, че е Време. Изправен до прозореца с филмче в ръка, той внезапно забеляза, че ръцете му са започнали да стареят, превръщат се в ръце на старец. Сякаш пръстите, които държаха филмчето, изведнъж се промениха, кожата им изтъня и се набръчка върху костите, дланите му се покриха със ситни, лъскави като диаманти петънца, които наподобяваха люспи на гущер.
Обърна длани към светлината и го връхлетя миризмата на задушено зеле и домати. Долархайд неволно потръпна, после се зае с обичайната си работа. На тавана си бе обзавел малък гимнастически салон. Между пружините и пейката за вдигане на тежести имаше голямо стенно огледало — единственото в цялата къща. В него можеше да се наслаждава на тялото си. Не се смущаваше от лицето, защото винаги тренираше с маска. Стегна мускули и внимателно се огледа. Макар и прехвърлил четирийсетте, спокойно би могъл да участва във всяко състезание по културизъм. Но не бе доволен. Седмица по-късно се натъкна на картината на Блейк. Бе запленен от нея.
За пръв път я видя на голяма цветна снимка в списание „Тайм“, отпечатало материал по повод ретроспективната изложба на Блейк в лондонската галерия „Тейт“. От списанието научи, че „Великият Червен дракон и Жената в слънчеви одежди“ е притежание на Бруклинския музей. „Малко са демоничните образи в западното изкуство, които излъчват такъв кошмарен заряд от сексуална енергия“, пишеше критикът на „Тайм“. Долархайд разбра това и без да чете текста.
Дни наред носеше снимката със себе си. Една вечер остана до късно в лабораторията, преснима я и я увеличи. Изпитваше невероятна възбуда. Окачи я редом с огледалото в гимнастическия си салон и не отделяше поглед от нея, докато помпаше мускулите си. Заспиваше едва след крайно изтощение, а няколкото медицински филмчета му помагаха да постигне сексуално облекчение.
От деветгодишен знаеше, че е сам и винаги ще бъде сам — заключение, до което мъжете стигат обикновено към четирийсетте. Преминал тази възраст, той изведнъж се оказа в плен на такива фантазии, чиято яркост и свежа непосредственост са приоритет, на детството.
Долархайд опозна самотата си и откри, че тя се дължи на неговата Уникалност. Беше на възраст, когато мъжете за пръв път се съприкосновяват с уединението и изпитват страх от него. Обладан от нетърпение, той ясно прозря, че може да постигне Прераждането, стига да работи упорито и да следва наклонностите, които толкова години бе потискал.
Драконът от картината беше без лице, но Долархайд разбра как изглежда то.
Седнал в дневната със своите медицински филмчета, с изтръпнали от тежките упражнения мускули, той разтвори уста и си сложи ченето на баба. То не пасваше на разкривените му челюсти и устата му бързо изтръпна.
Започна да тренира, стиснал между зъби твърдо парче гума, докато мускулите на страните му изпъкнаха като орехи. През есента на 1979 година Франсис Долархайд изтегли част от внушителните си спестявания, взе си тримесечен отпуск от „Гейтуей“ и замина за Хонг Конг. Отнесе със себе си и ченето на баба.
Когато се завърна, червенокосата Айлин и останалите колеги изразиха единодушно мнение, че отпуската му се е отразила много добре. Франсис беше спокоен. Никой не забеляза, че престана да използва душовете в лабораторията. Може би, защото и преди не ги беше използвал често.
Ченето на баба се върна на мястото си в чашата до леглото и. А неговите нови зъби бяха заключени в чекмеджето на писалището.
Ако Айлин би могла да го зърне отнякъде, изправен пред огледалото с нови зъби и блестяща татуировка, тя несъмнено би изпищяла. Само веднъж.
Вече разполагаше с достатъчно време, нямаше закъде да бърза. Разполагаше с всичкото време на света. Пет месеца минаха, преди да избере семейство Джейкъби.
Те се оказаха първите му помощници по пътя към Славата на Преображението. Бяха най-добрите, най-прекрасните от всички, които познаваше. До появата на семейство Лийдс. А сега, докато неговата Сила и Слава растяха, го очакваха Шърманови и новата интимност на инфрачервения филм.