— Аз ви казах истината.
— Нека се разделим за малко, за да се вземем в ръце — каза тя с бледа усмивка. — Вървете да нагледате караула. Няколкото ми жалки тайни по никакъв начин не са свързани с обсадата.
Тя му махна да си върви, капитанът се поклони и заслиза по мрачното стълбище. Врата на игуменката се затвори, а той тръгна пипнешком надолу по каменните стъпала. Внезапно една ръка хвана неговата. Веднага разбра чия е и я вдигна към устните си по-бързо, отколкото тя би могла да я отдръпне. Чу въздишката ѝ.
Прииска му се да я притисне към каменната стена, но му хрумна, че сигурно е дошла по заповед на игуменката и би било най-малкото невъзпитано да се нахвърли на послушницата пред врата ѝ. Това си каза или поне така му се стори… преди устните ѝ да се притиснат към неговите, а ръцете ѝ — към раменете му.
Сърцето му бясно блъскаше, всички мисли се изпариха от съзнанието му. Сега вече усещаше силата ѝ. Докато телата им се движеха в хармония, а езикът ѝ проучваше неговия, двамата създаваха сила.
Амичия прекъсна целувката и се отдръпна, внезапно лишавайки го от топлината си в мрака, и каза:
— Сега сме квит. — После взе ръката му. — Ела.
Поведе го надолу по тъмните стълби, а после през залата. Огньовете на двора караха витражите да блещукат и да се гърчат като живи, по пода играеха дъги. След пълния мрак на стълбището залата му се стори отлично осветена.
Тя го водеше към книгите. Щом стигнаха до средата на залата, се целунаха отново. Никой не можеше да каже кой започна пръв, но когато той прокара ръка по роклята ѝ, Амичия се отдръпна.
— Не — каза тя. — Искам да ти покажа нещо и не съм ти курва.
Въпреки това не пусна ръката му и го отведе до книгата.
— Виждал ли си я?
— Да.
— А разгада ли я? — попита тя, докато прелистваше страниците.
— Не — призна той. Нищо не дразни един млад мъж повече от това да признае пред обекта на чувствата си колко малко знае. В ъгълчетата на устните ѝ заигра нещо, което не беше точно усмивка.
— Ти си един от нас, нали? Усещам те.
Капитанът я гледаше в очите, но когато тя погледна книгата, той също сведе поглед към нея. Разгледа алембика в ръката на свети Панкрас и последва пръста му, който сочеше към една диаграма в долния край на страницата — дърво. Прелисти книгата на друга страница, където друг светец също сочеше, този път към облак.
— Това изпитание ли е? — попита той.
Тя се усмихна.
— Да.
— Тогава предполагам, че книгата е шифър. Рисунките, към които сочат светците, указват формата на шаблон, който да се наложи върху страницата, за да стане ясно кои части да се четат. — Той прокара пръст по текста срещу свети Евстахий. — Това е книга със заклинания.
— Фантастично подробна книга за заклинания, чийто шифър е в самата нея — каза тя и прехапа върха езика си, което му се стори извънредно еротично. Понечи да я целуне, но Амичия направи пренебрежителния жест, присъщ на жените, когато момчетата станат досадни.
— Ела — рече тя.
Капитанът я последва през залата. Даваше си сметка, макар и смътно, че трябва да провери караула и да поеме командването на обсадата. Допирът на ръката ѝ в неговата обаче обещаваше толкова неща! Беше хем фина, хем загрубяла, длан на жена, която работи много. Здрава и все пак гладка, като повърхността на хубава броня.
Амичия пусна ръката му в мига, в който отвори вратата към двора и двамата отново се озоваха на светло. Искаше му се да ѝ каже нещо, но нямаше представа какво.
Младата жена се обърна и го погледна.
— Искам да ти покажа още нещо — рече тя и още преди да довърши, стана невидима. Отново го изпитваше, но другояче. Той посегна към палата в паметта си, направи същото и остана вътре достатъчно дълго, за да зърне свирепото неодобрение в погледа на Пруденция и зеления поток зад желязната врата, който се развилня до буря с епични размери.
След това двамата се промъкнаха през двора. Не можеше да се каже, че са невидими — едно от момичетата на Ланторн, което танцуваше с един млад стрелец, видя капитана съвсем ясно, защото пъргаво се отдръпна от пътя му. Само дето никой не го обезпокои, докато минаваше.
Амичия спря пред обкованите с желязо врати на общата спалня, а той накара силата си да се свърже с нейната — нещо много интимно, което не беше правил с никого… освен с Пруденция, на която Амичия му напомняше.
„Пру казваше, че съзнанието е храм, хан, градина и нужник и че заклинанията с друг магьосник приличат на молитва, на интимен разговор, на секс и на изхождане.“
Силата му обаче се насочи към нейната, тя я прие и двамата се свързаха. Капитанът потръпна, Амичия също… след което отново се оказаха в общежитието, в малката зала, където при предишното му посещение по-възрастните монахини четяха или бродираха. Тук беше светло. Повечето от сестрите бяха на двора, но две все още тихо си седяха.