— Погледни ги — каза Амичия — Погледни.
Не беше необходимо да се вглежда много — около тях се преплитаха нишки от сила.
— Всичките ли носите силата? — попита той.
— До една — кимна тя. — Ела.
— Кога ще те видя отново? — успя да избъбри той, докато минаваха край северната стена зад конюшните. Там, в каменна саксия, вградена в стената, растеше ябълково дърво, оградено с кръгла пейка.
Амичия се настани на нея, а капитанът, твърде объркан, за да се опита да я целуне, просто седна.
— Всичките ли сте вещици? — попита той.
— Каква грозна дума, и то точно от твоята уста, вещер такъв — отвърна тя. — Чародей. Магьосник.
Амичия впери поглед над стената. Далеч на изток светна блед оранжев отблясък, който веднага напомни на капитана за задълженията му.
— Трябва да вървя — каза той. Искаше да я впечатли, но без да си проличи, че това е желанието му. — Пратих хората ми да свършат нещо, което беше моя работа — призна си той, но момичето не му обърна особено внимание.
— Мислех, че искаш да знаеш какъв е залогът — каза тя. — Не мисля, че тя ще ти каже. На това място е концентрирана сила, а господарите на ордена са го изпълнили с жени, които също я притежават. Сега то сияе като фар.
При тези думи той се почувства слаб и глупав, но правилата, на които го бе научила Пруденция — за използването на силата, за зрението, която дарява тя — бяха мъдрост в свят, който нямаше доверие на магьосниците и му отнемаха това прозрение.
— Може би е искала аз да ти го кажа — добави Амичия и сведе глава за първи път тази вечер.
— Или пък е очаквала сам да стигна до този извод — с горчивина отвърна той. Имаше чувството, че наблюдава пясъчен часовник, времето изтичаше толкова бързо. Усети как тазвечерният набег се промушва между дърветата на запад, почувства приспаното внимание на караула, както и хиляди забравени подробности, сякаш нишка от сила го свързваше с войниците му и се стремеше да го отдели от нея. Ами онзи проблясък далеч на изток — това пък какво беше?
Тогава я почувства — като верига, която го приковаваше към пейката.
— Трябва да вървя — повтори той, но младостта и ръката му го предадоха и той отново се озова прегръдките ѝ. Или пък тя — в неговите.
— Не желая това — каза Амичия, докато отново го целуваше… така че той спря. Прекъсна връзката помежду им с мисъл и се отдръпна.
— Често ли идваш тук? — дрезгаво попита капитанът. — При дървото?
Кимването ѝ остана почти незабележимо на бледата светлина.
— Може да ти пиша — каза той. — Искам да те видя пак.
Амичия се усмихна.
— Предполагам, че ще ме виждаш всеки ден — каза тя. — Не желая това, нямам нужда от него. Ти не ме познаваш. Би трябвало да се разделим.
— Ако сега те ударя, ще приключим, както започнахме. С удар и с целувка. Само че ти ме искаш толкова, колкото аз — теб. Двамата сме свързани.
Тя поклати глава.
— Това са детски работи. Слушай, капитане. Аз бях съпруга, знам какво е да има мъж между краката ми. А, потръпваш! Оказа се, че послушницата не е девица. Да продължа ли? Живеех оттатък, бях отвъдстенка. Не, погледни!
Тя дръпна яката на роклята си — рамото ѝ бе покрито с татуировки. Окъпано в далечната светлина на огньовете, то проблясваше, а той изпитваше единствено желание.
— Отвлякоха ме, когато бях малка, станах жена сред тях. Имах съпруг-воин и двамата можеше да остареем заедно — той като вожд, аз като шаман. Само че дойдоха рицарите от ордена, него убиха, а мен отведоха и ето ме тук. Нямам нужда да ме спасяват. Аз живея в света на духовете, научих се да обичам Йесу и всеки път, щом те целуна, това ме връща назад, към място, което вече ми е чуждо. Не мога да бъда с теб и няма да стана наемническа курва. Тази вечер се пожертвах, за да те накарам да разбереш онова, което изобщо не виждаш, защото толкова се боиш от силата си. — Амичия извърна глава. — А сега върви.
Нишките на силата, извиращи от раменете му, се бяха опънали като корабни въжета. Пренебрегваше дълга си и чувството беше като от счупена кост — остра, пронизваща болка, но не можеше да се откаже от Амичия.
— От мига, в който очите ни не срещнаха, ти ме искаш толкова, колкото те искам аз. Не бъди лицемерка. Тази вечер си се пожертвала, така ли? По-скоро си копняла за нея и си намерила повод да си я позволиш.
Още докато говореше, си рече, че е глупак. Друго искаше да каже.
— Изобщо не знаеш какво искам и какво не искам — каза тя. — Изобщо не знаеш какъв живот съм водила.