Хармодий изцъка с уста, опипа нощта със сетивата си, отдръпна се ужасено от онова, което откри и хукна към коня.
Обзет от гневно изтощение, Питър лежеше на земята и наблюдаваше блещукането на бледото зарево далеч на запад. Наложи си да откъсне очи от него и да се втренчи в тъмнината, за да е сигурен, че не е плод на въображението му. Огънят обаче беше истински — отвъд безкрайните гори, нейде на запад беснееше пожар, толкова огромен, че отражението му озаряваше скалата над главата му.
Двамата му „господари“ го проспаха. Питър отново се помъчи да се освободи от ярема, отново се отказа и заспа. Когато се събуди, по-дребният от двамата бе коленичил до него.
— Готвачо, събуди се, тук има нещо — каза той. Звучеше уплашено.
— Какво правиш, по дяволите? — попита другият мореец.
— Освобождавам го от ярема му — рече по-дребният. — Няма да избягам и да го оставя да умре. Йесу, не съм чак толкова лош.
— Той е езичник, еретик, мръсна гадина! Остави го — отвърна първият, докато припряно товареше мулето. Беше тъмно, но първите утринни лъчи вече разкъсваха мрака… а в храстите шумолеше нещо голямо.
— Християнин съм — каза Питър.
— Виждаш ли? — рече онзи, засуети се с веригите и изпухтя.
— Хайде! — викна приятелчето му.
Другият отново дръпна веригата, удари ярема в един камък и се изправи припряно на крака.
— Съжалявам — каза той. — Нямам ключ.
След което последва другаря си в гората и остави Питър да лежи и да чака смъртта. Тя обаче така и не дойде, а човек не може да се страхува вечно. Той се изправи на крака и се спъна в един пън, който си беше издялал предната вечер, а дръжката на брадвата насини пищяла му. Глупаците я бяха забравили. Той я измъкна от дънера и огледа потъналия в сумрак лагер — ако мястото, където наклаха малкия си огън и спаха на голата земя, можеше да се нарече лагер. До огнището имаше една все още здрава пръстена чаша, огниво с платнени подпалки, кремък и стомана.
Питър коленичи на земята и се помоли на Господ колкото с благодарност, толкова и с горчивина, след което пъхна чашата и огнивото в пазвата си, завърза ги, за да не мърдат и тръгна на север, към близкия път, който водеше към източните пристанища на Албинската равнина. В това поне беше сигурен. На изток го чакаше цивилизацията, безопасността… и робството, а на запад — Албинската равнина и Дивото. Питър го беше зърнал — и него, и окървавените му нокти и зъби. Дивото обаче не го беше поробило, така че той метна брадвата на рамо и потегли на запад.
Тя огледа бележката със зле прикрито раздразнение.
— Той кога ти даде това? — попита тя ужасеното момче.
— Вчера, Ваше сиятелство — измърмори той. — Таквоз… забавих се, понеже готвачът ме прати в Чийпсайд, а майка ми беше болна и…
Тя го изгледа. Колко досадно! Обичаше безполезния стар маг така, както великолепния си ездитен кон от Изтока и скорошната му демонстрация на истинска сила го бе направила още по-интересен.
— Той взе кон, хубав кон, Ваше сиятелство. Имаше кожени дисаги, носеше и жезъла си.
Желанието на момчето да ѝ угоди беше явно и тя се смили. Обърна се към лейди Алмспенд и посочи към кесията на кръста ѝ.
— Плати на момчето два леопарда за усилията му и прати Мастиф в покоите на мага в кулата. Искам пълен доклад. — Тя направи физиономия. — Сер Ричард?
Сер Ричард Фицрой беше копеле на стария крал — хубав мъж, чудесен рицар и надежден вестоносец. Той угаждаше на кралицата, а тя оценяваше уравновесения му нрав. Беше дошъл при нея с явното намерение да ухажва лейди Алмспенд — все пак, съперникът му с ниското потекло го нямаше.
Дезидерата го повика с жест.
— Сер Ричард, трябва да говоря насаме с краля — каза тя.
— Разбира се — отвърна той, поклони се и излезе.
Джералд Рандъм рязко се събуди — Гилбърт Чернобрадия искаше да влезе и чукаше по дървения пилон на палатката му с дръжката на меча си. Рандъм мигновено скочи с кама в ръка и след секунда беше напълно буден.
— Какво има? — попита той, борейки се с куките и илиците на покривалото.
— И представа си нямам, най-добре елате да видите.
Загрижеността на Гилбърт беше очевидна. След още няколко секунди Рандъм изскочи от палатката.
Лагеруваха на една тясна поляна на брега на Албин. Великата река бе дълбока и пълноводна, течеше бързо и почти безшумно, а водите ѝ изглеждаха черни и свъсени във влажния нощен въздух. Цял ден пак валя като из ведро и хората и животните все още бяха мокри и мрачни като реката. Някъде далеч на североизток вече трябваше да се виждат първите зъбери, но над тях се бяха събрали ниски облаци, които ги скриваха напълно за няколко минути, а после се разнасяха също толкова бързо, наквасвайки тревата и дърветата.