Когато и следващият нисък облак отмина, Аднаканарите надвиснаха над тях — виждаха се ясно въпреки тъмнината. Рандъм смяташе, че до четири дни може и да стигнат до града-крепост Албинкърк. По това време на годината ги забавяше не разстоянието, а състоянието на пътя. Крайречният път, построен от Древните, със своите каменни мостове и дълбоки основи, беше единственият, по който би тръгнал човек с всичкия си, повел след себе си тежки фургони — по всички останали би затънал до глезените в кал. Въпреки това преходът не беше лесен.
На изток пламтеше странно оранжево сияние.
— Просто гледайте — рече Гилбърт.
След шест дни на пътя Рандъм беше разбрал що за човек е наемникът — внимателен, предпазлив и усърден. Може и да не обичаше да върши подвизи, но за кервана му трябваше точно такъв човек. Под негово ръководство винаги имаше стражи на смяна, а той ги проверяваше редовно. Каквото и да искаше да му покаже, явно беше важно.
Рандъм забеляза някакъв проблясък на северозапад, близо до панаира. Може и там да беше, но Лисен Карак още не се виждаше — бяха твърде далеч. Дотам имаше още петдесет левги, може би и повече. Не бяха стигнали дори до Албинкърк.
— Там! — посочи наемникът.
И наистина, над сиянието на Албинкърк за миг се появи ярка като звезда точица.
Рандъм сви рамене.
— Това ли е всичко? — попита той.
Гилбърт кимна, видимо недоволен.
— В такъв случай си лягам — заяви Рандъм и добави: — Събуди ме, ако ни нападнат.
По-късно му се прииска да не му се беше сопвал така.
Маг шивачката седна на едно буре, за да не се пречка. Денят ѝ мина доста добре — помогна на Лиз да изпере ризите, платиха ѝ добре, спомни си как да избягва пощипващите мъжки пръсти и да удря шамари, когато е необходимо. Наемниците бяха по-различни от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Дори цял град, пълен със селяни, не можеше да се мери с тях.
Тя разбираше, че при други обстоятелства щяха да изколят овцете ѝ, да вземат кокошките и среброто ѝ, а нея — да изнасилят и убият. Това бяха корави, жестоки мъже. Сега обаче споделяха виното си с останалите, след като бяха танцували цяла вечер и на нея ѝ беше трудно да ги види в тази светлина. Бяха крадци и убийци, но игуменката каза, че Дивото ще ги нападне и единствено те могат да ги защитят, така че Маг си мислеше…
Каквото и да си мислеше, забрави го в мига, в който зърна проблясъците в небето. Внезапно наемниците изникнаха от мрака, облечени в почернени доспехи, начело с Томас, когото тя познаваше като сер Томас, възседнал потен боен кон. Следваха го шестима войници, двадесет стрелци и няколко въоръжени оръженосци. Отрядът препусна в галоп, изкачи се по виещия се път и мина през портата току до нея.
Том Лошия пръв слезе от коня и падна на едно коляно пред капитана.
— Точно както наредихте — изпръхтя той. — Разплакахме им майката.
Великанът се изправи сковано и капитанът го прегърна.
— Свали доспехите и иди да си пийнеш — рече той. — Благодаря ти, Том. Добре сте се справили.
— А кой ще изчисти тая чернилка от бронята ми? — оплака се един от стрелците, онзи с празния поглед. Той се обърна към нея и ужасяващите му очи срещнаха нейните. В тях се таеше обещание за насилие, той ѝ се ухили. Другите го наричаха Уил, а Маг беше научила, че дължи прякора си — Главореза — на престъплението, за което явно бе осъден.
Тя подскочи.
— Как мина? — попита капитанът.
Томас се изсмя гръмогласно, точно в свой стил.
— Разкошно, капитане! — рече той и потупа коня си. Останалите се изхилиха, някои малко истерично. Доколкото познаваше мъжете, Маг прецени, че Томас наистина се смее, докато другите прикриват нещо ужасно. Бяха оцелели. Бяха победили.
Капитанът отново прегърна едрия мъж и стисна ръката му. После се разходи между стрелците и им помогна да слязат от конете, като стискаше ръката на всеки от тях. Маг видя, че игуменката е с него и ги благославя.
Шивачката плесна с ръце и едва успя да сдържи смеха си.
Докато се спускаше нощта, Дезидерата оглеждаше чуждестранния рицар така, както истински ценител оглежда творение на изкуството. Беше висок — стърчеше поне една глава над останалите мъже в голямата зала — и се движеше с грация, която Господ дарява само на жените и на изключителните атлети. Имаше лице на светец, с блестяща златиста коса и изсечени черти — фини, но не прекалено. Червеният жупон му прилягаше съвършено, белият му панталон беше от коприна, а не от вълна, а широкият колан от златни плочки на тънкия му кръст бе безмълвно доказателство за богатството, привилегията и физическата му сила.