Той се поклони дълбоко на краля и грациозно падна на едно коляно, за да му засвидетелства уважението си.
— Ваше величество, представям ви благородните Жан дьо Вреи, каптал дьо Рут и братовчед му Гастон д’Албер, граф д’О.
След това вестителят изброи гербовете и хералдическите им постижения, с които Дезидерата вече беше наясно. Тя наблюдаваше очите му, а той наблюдаваше краля, който се почеса по брадата.
— Далече сте от Гран Пеи — каза той. — Из цяла Гале ли цари мир, че сте довели толкова рицари в земите ми?
Тонът му бе спокоен, но в очите му се четеше твърдост, а лицето му беше безизразно.
Дьо Вреи остана на едно коляно.
— Един ангел ми заповяда да дойда, за да ви служа — заяви той, а работодателят му, граф Тоубри, рязко се извърна.
Дезидерата посегна към чужденеца със силата си — със своята топлина, както я наричаше — и почувства, че той гори като слънце. Вдиша дълбоко, сякаш искаше да поеме топлината му и кралят ѝ хвърли бегъл поглед.
— Ангел Господен? — попита той и се приведе напред.
— И други ли има? — попита дьо Вреи.
Дезидерата никога не беше чувала мъж да говори с такава непресторена арогантност. Тя ѝ причини болка, като недостатък върху красиво цвете. Въпреки това също като повечето недостатъци и този бе интересен посвоему.
Кралят кимна.
— И как възнамерявате да ми служите, сер? — попита той.
— Като се бия — отвърна дьо Вреи. — Като водя безмилостна война с враговете ви. С Дивото. И с всички хора, които ви се противопоставят.
Кралят се почеса по брадата.
— Ангел Господен ви е казал да дойдете, за да избиете враговете ми? — попита той. Дезидерата смяташе, че рицарят е проявил ирония, но не беше сигурна. По някакъв странен начин дьо Вреи я заслепяваше, изпълваше стаята. Усещаше присъствието му дори със затворени очи.
— Да — отвърна той, а кралят поклати глава.
— Тогава кой съм аз, че да ви откажа — рече той. — И все пак ми се струва, че и вие искате нещо от мен.
Дьо Вреи се разсмя и мелодичният му глас изпълни залата.
— Разбира се! В замяна ще стана ваш наследник и ще наследя кралството след вас.
Тоубри залитна, все едно го бяха ударили, а кралят поклати глава.
— В такъв случай е най-добре да се върнете в Гале заедно с ангела си — отвърна той. — Моята съпруга ще ми роди наследник от моята кръв или аз сам ще посоча някой по свой избор.
— Разбира се! — каза дьо Вреи. — Но разбира се, кралю мой! — Той кимна, а очите му искряха. — Аз обаче ще се докажа и вие ще изберете мен. Възнамерявам да ви служа и вие ще видите, че нямам равен.
— И вие знаете това, защото ви го е казал ангел.
— Да — отвърна Жан дьо Вреи, — и предлагам да го докажа на всеки, когото изпратите срещу мен, на кон или пеша, с каквото оръжие изберете.
Предизвикателството му, изречено с меден ангелски глас, докато стоеше на едно коляно като молител, носеше авторитета на закон.
Кралят кимна, привидно задоволен.
— В такъв случай очаквам с удоволствие да премеря копието си срещу вашето — каза той, — но не като предизвикателство срещу вашия ангел. Просто за удоволствие.
Дезидерата видя как съвършеният рицар разменя поглед с братовчед си. Нямаше представа какво се разбраха, но изглеждаха доволни. Доволни от себе си, а вероятно и от краля. Това я стопли и тя се усмихна.
Гастон, граф д’О, също ѝ се усмихна, но златният дьо Вреи не сваляше очи от съпруга ѝ.
— С радост ще премеря сили с вас, сир — каза той.
— Е, не тази вечер, твърде тъмно е. Може би утре. — Кралят погледна към граф Тоубри и кимна. — Благодаря ви, че ми доведохте този чудесен човек. Надявам се да ми стигнат средствата да задържа и него, и армията му!
Графът задъвка мустака си, а после сви рамене.
— Удоволствието е мое, Ваше величество — отвърна той.
— Бог да е с вас — тихо каза игуменката, положи ръце върху главата на Уил Главореза и той потръпна. Когато край тясната порта не остана никой, тя потърси погледа на капитана.
— Преследваха ли ви? — обърна се той към сер Джордж Бруз, командирът на задното крило на ротата. Беше приятел на Йеханес, но не и на Том. Все още чакаше на портата с ясното съзнание, че е отворена, а очите му бяха вперени в мрака навън.