Капитанът се изправи и установи, че още стиска меча си. Кожените му ръкавици бяха съсипани, а лявата му ръка кървеше, защото беше хванал острието твърде високо, над мястото, което ковачите оставяха ненаточено точно с тази цел. Глезенът го болеше, а светът сякаш се въртеше наоколо му и той примигна няколко пъти, за да избистри погледа си. Огромното създание потръпна и Червения рицар заби острието си в едното му око.
Миг по-късно пламъците в двора се отразиха в корема на второто влечуго. Четиридесет души го обсипаха със стрели и към озареното от огъня гъвкаво тяло сякаш литна колона от искри. Макар и не внезапно, както би станало след изстрел с обсадно копие, в огромните криле зейнаха дупки, змеят загуби подем и изпищя от страх, разбрал, че няма да се спаси от смъртоносния възходящ дъжд от стомана. Спускаше се все по-ниско, пляскайки все по-отчаяно, докато накрая рязко зави и едното могъщо крило го предаде. Змеят се стовари на билото с такава сила, че стъпалата се разтресоха под ботушите на капитана.
— Вилазка! — извика той. Искаше да извика, но по-скоро изграчи. Въпреки това го разбраха, осемте рицаря отвориха портите и се спуснаха по пътя под командата на Дръзката.
Щом суматохата в двора утихна, стана ясно, че има двадесет загинали… загинали или потресаващо осакатени. Едно момиче на около петнадесет години пищеше ли пищеше, а жената, която бе метнала бурето, го прегръщаше. Едно дете се опитваше да пълзи на ръце, защото краката му ги нямаше.
Изведнъж монахините изскочиха от общежитието — десет, двадесет, петдесет — и наобиколиха ранените и загиналите като вихрушка от сива вълна и чисто платно. Разделиха се, за да преброят мъртвите, ранените и ужасените, а капитанът се облегна на стената. Кракът му туптеше от болка, прииска му се просто да загуби съзнание.
Девойката продължаваше да пищи. Той я огледа още веднъж и чак тогава си даде сметка, че лявата страна на торса ѝ липсва. Не беше за вярване, че още е жива и може да крещи. Жената, спасила живота ѝ, бе покрита с кръвта ѝ и се опитваше да ѝ помогне, но нищо не можеше да се направи. Прииска му се тя просто да умре. Две монахини я увиха стегнато в чаршаф, който почервеняваше още преди да успеят да добавят нов слой, но тя продължаваше да крещи, прибавяйки гласа си към отчаяния хор, който огласяше нощта.
Капитанът залитна и се заклатушка към Майкъл, който лежеше прекършен до параклиса. Беше още жив и той потърси Амичия. Преди малко стоеше точно до агонизиращата млада жена, а сега я нямаше. Той надигна глас, за да повика някоя сестра и четири от тях се отзоваха, като внимателно прокараха длани по тялото му, преди да го отделят от Майкъл.
Сега ревнаха мъжете. Гласовете им ехтяха ликуващо дори на фона на писъците, но той не им обърна внимание и се довлече до Том, който седеше до конюшнята.
— Бронята ми пое удара — каза той с усмивка. — Ей Богу, мислех си, че съм свършен. — Великанът посочи към меча му. — Хубав номер.
— Полумеч срещу змей — рече капитанът. — Стандартен ход, всички добри инструктори го преподават. — Той свали съсипаната си лява ръкавица и я уви стегнато около раната. — Само че трябва да потренирам още.
Том се изкиска.
— На бас, че Дръзката тъкмо е убила другия — рече той и посочи към ликуващите стрелци. И наистина, след миг през главната порта премина вилазката, повлякла след себе си главата на втория змей. Свален на земята от петдесет стрели, той беше умрял, набучен на копията им, без да рани и един човек.
Том кимна.
— Браво, капитане.
Червения рицар сви рамене.
— Бяхме готови, заложихме капана, изгорихме лагера им, изненадахме ги и въпреки това пак убиха наши хора. — Той поклати глава. — Не бях достатъчно подготвен. Хванаха ме със смъкнати гащи.
Том също сви рамене.
— Много народ избиха — отбеляза той и повдигна вежда. — Но не много от нашите.
— Коравосърдечно копеле си, Том Лохлан.
Том Лошия сви рамене, очевидно приемайки думите му за комплимент, но тогава мерна нещо в параклиса и сбърчи нос, сякаш надушил неприятна миризма.
— Какво?
— Забелязали ли сте, че като умрат, се смаляват? — попита Том. — Само страхът ни ги кара да изглеждат толкова огромни.
Капитанът кимна. Той също разглеждаше змея и трябваше да признае, че му се струва по-малък, отколкото по време на битката. Изглеждаше и по-различно, някак по-блед. Купчина накълцана, пронизана плът. Беше почти жалък.
Том се усмихна, понечи да се изправи и точно тогава се появи игуменката. Капитанът очакваше да е ядосана и да му се накара, но тя просто протегна ръка и хвана неговата.