— Да изцерим хората ви — рече тя, а капитанът кимна, като все още притискаше ръкавицата към ръката си. Течеше много кръв. На лицето ѝ изплува странно изражение и точно тогава той припадна в ръцете ѝ.
Врагът нападна замъка в Албинкърк късно следващата нощ. Сер Алкеос вече не беше просто изтощен — той живееше от единия удар на сърцето си до следващия, а света около себе си виждаше на проблясъци, сякаш в мрака лумваха светкавици.
Стените на замъка често понасяха атаки, но за разлика от онези, които обрамчваха града, бяха твърде високи и добре поддържани, за да ги прехвърлят вражеските орди. Малкото чудовища, които стигаха до горе, биваха убити, но всяко нападение му костваше все повече.
По време на един от онези проблясъци се би с ърк — високо, слабо, красиво същество с нос, закривен като клюн на хищна птица и ризница с брънки като рибени люспи, от които мечът му постоянно отскачаше. Когато с отчаяно усилие успя да го повали на камъните и шлемът му отлетя встрани, очите му го замолиха за милост и Алкеос никога не забрави това. Докато отнемаше живота му с камата си, той усети, че в него има нещо човешко.
Онова, което последва, беше още по-лошо.
От страховитите горящи руини изникна нещо огромно и страховито и тръгна напред с ужасяващи тромави крачки. Беше високо колкото градската стена, ако не и повече… и беше живо. Вдигна жезъла си, голям колкото тежкото копие на рицар на кон и в стените на замъка се вряза лъч искрящозелен огън. Камъкът удържа толкова, колкото беше нужно на ужасените мъже, за да преброят до десет. После се разнесе оглушителен трясък и стената се пропука на десетина крачки вляво от портата, а от нея заваляха мъже и камъни, премазвайки изчадията долу.
Страшилището вдигна ръце, сякаш за да призове звездите да паднат от небосвода. Когато те го послушаха, Алкеос едва се пребори с желанието да се просне по лице и да се скрие.
Звездите падаха с гневен писък и се забиваха в земята със зловещ неземен вой. Една се удари в полето, смазвайки вълна от блатници. Друга падна в центъра на града и към небето се изви огнена топка. Целият замък потрепери, а към небето се протегна юмрук от прах. Третата звезда рухна върху стената само на метър от голямата пукнатина и огромен къс мазилка и камък с тътен се стовари долу.
Алкеос хукна към пробойната и се озова до друг мъж в броня. „Картрайт — помисли си той. — Или онзи гал, Беноа.“ Пукнатината беше тясна, колкото да се промъкнат двама мъже. Двамата я затъкнаха с телата си, а ордата се понесе към тях. Изведнъж Беноа падна. Беше замаян и Алкеос се опита да го прикрие, но врагът посегна към краката му със стотици ръце и нокти, впи ги в плътта му и го затегли, сантиметър по сантиметър, към ръба на стената. Той изпищя, обезумял от страх и се опита да се изправи. Оръжията на блатниците се забиха в незащитените от бронята места и я свалиха от него. Ядяха го жив.
Алкеос бясно мушкаше и кълцаше, отчаяният ужас му даваше сила. Възседна тялото на пищящия мъж и продължи да сече, но това не беше достатъчно. Внезапно Беноа сграбчи неговите глезени. Морейският рицар успя да се изтръгне от хватката му и да отскочи към несигурната опора на пукнатината, а Беноа изчезна — изчадията пируваха с него, бронята му беше разкъсана… Алкеос се насили да диша.
Внезапно се появи сер Джон с боздугана си. Дългото метър и половина оръжие се движеше равномерно като метла на домакиня в пролетна сутрин и той смаза първо блатниците, а после и черепа на Беноа. Някъде на изток блесна светкавица, съпроводена от далечен тътен. На левга-две от тях се изви огнена колона, а после още една, по-висока от първата. Създанията от Дивото се поколебаха и надзърнаха през рамо, а яростта на атаката им бързо изстина.
Торн веднага разбра, че нещо не е наред. Беше се изтощил, за да призове дори най-малките камъни от небесата. Това беше ефектно, но неточно заклинание, само че проработеше ли, резултатът беше удивителен. Освен това той обичаше да го прави, също както силен мъж обича да показва мускулите си.
Демоните бяха много впечатлени — усилието си струваше дори само заради това, пък и градът бе напълно унищожен, което се оказа много по-лесно, отколкото си представяше.
„Колко силен съм станал!“ — каза си той. Опитът му просто да отвлече вниманието се бе превърнал в истински триумф. Тя щеше да научи за случилото се и да се свие, ужасена.
„Може би превземането на Скалата все пак си заслужава. Може пък да стана военачалник.“