— Може да излезем от пътя, да свием на изток от тази страна на реката и да използваме моста на Лисен Карак — чу се да казва той. — Да поставим реката между нас и Албинкърк.
— Реката няма да спре змейовете — рече Стария Боб.
— И без друго нямаме друг избор — рече Гилбърт. — Портите са затворени, тъй че няма как да минем по Главния път.
— Те би трябвало да искат да влезем в града — каза Рандъм.
Джъдсън го наблюдаваше, а на лицето му бе изписано нещо, което Рандъм не можа да разчете — ужас? Страх? Любопитство? Най-после мъжът събра кураж да се обади.
— Аз ще си взема фургоните и ще се върна обратно на юг — предпазливо изрече той. Рандъм кимна, но джъдсъновият дял беше вторият по големина в кервана — осем фургона, една шеста от всичко.
— Мисля да взема и наемниците си — добави Джъдсън.
Рандъм се замисли за миг и поклати глава.
— Как така, месир?
Джъдсън сви рамене, но очите му святкаха гневно.
— Платил съм за осем фургона, толкова се присъединиха към кервана ви — каза той. — Според мен това е една четвърт от цената на наемниците, така че ще взема четирима от тях. Шестима ще е и по-добре.
Рандъм кимна.
— Разбирам — каза той. — Не може, и сам знаете, че не става така. Присъединихте се към кервана ми срещу такса. Ако искате да го напуснете, решението е ваше — не купихте дял, а място.
— Смятате ли, че кралският съд ще се съгласи с вас? — попита Джъдсън. Страхът го беше направил смел. — До няколко дни ще се върна и ще разкажа историята си. — Той повдигна рамене и извърна поглед. — Дайте си ми шестимата наемници и дума няма да кажа. — Джъдсън погледна към Пол, а после се наведе напред. — Искате да станете кмет, нали, Рандъм? Тогава се дръжте подобаващо. Политиката е игра — играйте я.
Рандъм го изгледа, а после тръсна глава.
— Не. Нито ще се карам с вас, нито ще ви дам наемници. И един няма да получите, какво остава за шестима. Вървете си по пътя. Едва ли е твърде опасно.
— Ще ме върнете без нито един пазач?! — възкликна Джъдсън.
— Не ви връщам аз, вие си тръгвате. Решението е ваше. — Рандъм погледна към Гилбърт и Стария Боб. — Освен ако и вас ви е хванало шубето?
Стария Боб почеса нещо неописуемо на върха носа си.
— Ако продължим, няма да ни е лесно — каза той. — Но не искам да се върна.
Гилбърт изгледа възрастния мъж.
— Какво няма да ни е лесно? — каза той. — За какво говориш, по дяволите?
— Змейове — рече старецът. — Демони, ърки, блатници. — Боб се ухили и гледката беше ужасяваща. — Пред нас е Дивото.
Арената изглеждаше като с ръка непипана — чакълът беше внимателно заравнен, а искрящобелите бариери щяха да приличат на фермерска ограда, ако не бяха червените пилони от двете им страни. На върха на всеки имаше по една бронзова топка с размерите на човешки юмрук, полирана до блясък.
Трибуните бяха почти празни — кралицата бе заела мястото си, заобиколена от своите придворни дами, а младите рицари седяха на по-долните редове и хвърляха цветя на любимките си. Имаше и професионална публика — дузина войници, повечето от гарнизона. Слухът, че кралят е бил предизвикан от чуждоземеца и възнамерява да го постави на мястото му, се беше разпространил бързо.
Дезидерата наблюдаваше съпруга си, който мълчаливо седеше до дървената къщурка, където му бяха облекли доспехите и пиеше вода. Косата му беше дълга и добре поддържана, но дори от това разстояние тя можеше да види прошарването сред тъмнокестенявите му кичури. От другата страна на арената косата на съперника му беше като недокосвано злато, като златист залез, като полиран месинг, като зряло жито.
Сер Жан бе приключил с приготовленията и тихо говореше с братовчед си, а през това време оръженосецът му държеше юздата на най-големия боен кон, който кралицата беше виждала някога — красиво същество, високо и с елегантна стъпка, с блестящ, неопетнен от нищо черен косъм, с червено седло и сини такъми, украсени със златно и червено. Гербът на сер Жан — златен лебед на червен и син фон — украсяваше върха на шлема му, плътно прилепналата туника над бронята му, покривалото на коня и извития като нос на военна галера малък щит на лявото му рамо.
Денят беше приятен, може би първият истински топъл пролетен ден, а кралицата се припичаше на слънцето като лъвица и сияеше със своя собствена светлина, която озаряваше дамите ѝ и дори рицарите, седнали по-долу. Днес чуждестранният рицар ѝ хвърляше погледи често-често, както ѝ се полагаше.
Тя отново погледна към краля. В сравнение с рицаря той изглеждаше дребен и мъничко… опърпан. Оръженосците му бяха най-добрите в кралството, но той обичаше старата си червена туника и многократно изкърпваната броня, изкована в планините далеч зад океана още по времето, когато закалената стомана беше новост. Харесваше си старото червено седло със сребърни токи — може да оставяха черни петна по кожата, но какво от това, отлично седло си беше. Докато чуждоземният рицар бе пременен в нови одежди от главата до петите, нейният крал беше по-стар. Захабен.