За миг ветровете на войната — на истинската война, с всичките подвизи, слава и чест, които носеше — издухаха интереса ѝ към чуждоземеца. Нейният любим беше кралят. Кралят, които отиваше на бой с Дивото.
Той я погледна с обожание в очите.
— Благословена да си — прошепна той, извърна се и повика дворцовия управител и граф Тоубри, който чакаше в пълна готовност и прояви добрия вкус да му се усмихне лукаво.
— Всичките ми рицари са готови за поход, а вие свикахте вашите на турнир. Колко удобно, нали, Ваша светлост?
Кралят рядко имаше време за шегите му, но в този миг двамата се разбраха и Негова светлост го потупа по рамото.
— Ех, само да го бях планирал — каза той.
Тоубри кимна.
— Рицарите ми са на ваше разположение.
Кралят поклати глава.
— Това ви е лошото, Тоубри. В мига, в който открия повод да ви презирам, вие намирате начин да помогнете. И за съжаление след година отново ще направите нещо, което да ме ядоса.
Тоубри се поклони.
— Аз съм такъв, какъвто съм, Ваша светлост. В този случай — ваш покорен слуга.
Той хвърли поглед на кралицата, която не го забеляза, защото вече съставяше списък с каруците, които можеха да се намерят в Харндън. Кралят обаче последва погледа на графа и оголи зъби.
Тоубри също го наблюдаваше. Лесно беше да го подцени човек — изглежда нямаше по-възвишени интереси и цели от арената и леглото на жена си. Въпреки това Дивото ги беше нападнало, а кралят сякаш по поръчка вече беше събрал рицарите си. Този късмет сякаш го преследваше постоянно.
Капитанът се събуди в лазарета на манастира. Главата му беше положена на пухена възглавница, а ръцете му (лявата беше отлично превързана) — върху одеяло от фина вълна и тънки ленени чаршафи. Слънцето грееше през тесния прозорец високо над главата му и лъчите му осветяваха Том Лошия, който хъркаше в леглото отсреща. На това до него с лице към стената лежеше малко момче, а срещу него — по-възрастен мъж, чиято глава бе цялата в превръзки.
За миг капитанът не помръдна, чувствайки се странно щастлив, но след това си спомни всичко наведнъж. Поклати глава, прокле Бог, седна и свали крака на пода, а раздвижването накара дежурната монахиня да се надигне. Не я беше забелязал.
Тя се усмихна. Амичия.
— Не те ли е страх да оставаш сама с мен? — попита той.
Спокойствието ѝ беше осезаемо.
— Не — отвърна тя. — Не се страхувам от теб, мили мой. Трябва ли? — Тя се изправи на крака. — Освен това Том точно заспа, а старият Харолд, който е прокажен, спи съвсем леко. Вярвам, че няма да ги безпокоиш.
Капитанът трепна при думата „вярвам“, приведе се към нея — ухаеше на зехтин, тамян и сапун — и трябваше да потисне желанието да положи ръце на бедрата, на кръста ѝ…
Амичия наклони глава на една страна.
— Не си го и помисляй — остро каза тя, но без да повишава тон. Страните му пламнаха.
— Но ти ме харесваш! — рече капитанът и реши, че едва ли е казвал нещо по-глупаво през живота си. Изпъчи се с цялото достойнство на титлата „капитан“. — Защо винаги ме отблъскваш, кажи — рече той, а гласът му беше спокоен, закачлив и престорен. — Снощи не ме отблъсна.
Когато срещна погледа му, нейният беше сериозен, дори строг.
— Защо щом се събудиш, проклинаш Бога, кажи — попита тя.
Тишината помежду им се проточи дълго и през това време той дори се почуди дали да не ѝ каже. Амичия взе лявата му ръка и започна да развива превръзките. Заболя го.
След малко Том отвори едното си око и докато се възхищаваше на бедрата и гърдите ѝ, на капитана не му стана особено приятно. Том му намигна, но той не му намигна в отговор.
Младата жена наложи ръката му с лапа от риган, превърза я и кимна.
— В бъдеще се постарайте да не сграбчвате острите части, когато се биете, месир — каза тя. Капитанът се усмихна, тя също се усмихна, тишината помежду им беше забравена, а той се почувства лек като перце.
Усещането не го напусна дори когато слезе по стръмните вити стълби и видя увитите като вързопи двадесет и три тела, положени под един навес в иначе празния двор.
След битката игуменката беше наредила на всички да останат вътре. Никой нямаше да спи на открито, независимо колко топли и уханни бяха пролетните нощи. Литургиите се отслужваха в един страничен параклис — главният беше превърнат в спалня.
Той премина под арката, която водеше към главната му квартира и намери там Майкъл и сер Ейдриън — професионалният писар на ротата. Майкъл, който усърдно пишеше, се изправи сковано и се поклони. Ейдриън продължи работата си.