Том Лошия си пое дълбоко въздух и отстъпи назад.
— Прощавайте, капитане — каза той. Каза го със същата увереност, с която и останалото. — Явно прекрачих границата.
Капитанът преглътна и усети вкус на жлъчка.
— Очите ми светят ли? — попита той.
— Малко — рече Том. — Знаете ли какво не ви е наред, капитане?
Младият човек се облегна на масата, а пристъпът на гняв постепенно стихна и остави след себе си изтощение и главоболие в Древни размери.
— Много неща.
— Изрод сте, също като мен. Не сте като тях. Аз… аз взимам каквото искам, а за останалото не ме е грижа. Вие обаче искате да ви обичат. — Том поклати глава. — Хората като нас не ги обичат, капитане. Дори като убия враговете им, пак не ме обичат, не е ли така? Знаете ли какво е грехожаден?
Това пък откъде дойде.
— Чувал съм го и преди.
— Имаме ги в Хълмовете. Обикновено е някое жалко копеле с едно око, без ръце или… някакъв такъв изрод. Като умре някой мъж, понякога и жена, оставяме върху трупа парче хляб, напоено с вино. Преди го квасехме с кръв. Слага се на корема и на сърцето. После бедният човечец идва, изяжда хляба и с него поглъща всичките грехове на мъртвеца. Тъй че той отива на небето, а човечецът — в ада.
Мисълта на Том се беше загубила в спомените му. Никога преди не го беше виждал такъв. Беше странно, че и малко страшничко да води толкова личен разговор с Том Лошия.
— Всичките сме грехожадни, до един — продължи той. — За вас и за мене е сигурно, но не сме само ние. Дългата лапа, Уил Главореза, сер Хюго и сер Майлъс — и те са като нас. Дръзката също, дори онова момче. Поглъщаме греховете им, убиваме враговете им, а после ни отпращат.
Капитанът се сети как демонът изкорми коня му. „Поглъщаме греховете им.“ Думите го удариха като гръм от ясно небе и той се облегна назад. Когато мисълта се оттече като водопад, разхвърляйки размишленията му във всички посоки, той установи, че сенките са се променили. Виното беше изпито, Том Лошия си беше отишъл, краката му бяха схванати, а ръката го болеше.
Майкъл стоеше на прага с чаша вино в ръка. Капитанът успя да се усмихне, сви рамене, пое я и отпи.
— Жак отиде в Замъка на моста с жито и се върна със съобщение от месир Гелфред — съобщи му Майкъл. — Пише, че спешно трябва да говори с вас.
— Значи ще трябва да навлека доспехите — рече капитанът и сам си даде сметка, че хленчи. — Е, да приключваме.
Гавин бе изгубил чувството си за време. Вече не беше сигурен дори къде се намира. Прекара още един пролетен ден в езда, заобиколен от килими от диви цветя, които се стелеха като утринна мъгла под копитата на коня му и оставаха зад гърба му на кръгли туфи и заоблени хълмчета — хиляди съвършени цветчета, навсякъде, във всички посоки, сини и лилави, бели и жълти. В далечината всичко се сливаше в килим от жълто и зелено заради маранята и слънчевите лъчи, огряващи склоновете на планината, която се приближаваше все повече, а върховете ѝ се подаваха като гоблен между клоните на дърветата — все по-дебели и все по-нагъсто с всеки изминат километър.
— Рицарю? — обади се момчето с арбалета.
Той го погледна, а то трепна. Гавин въздъхна.
— Конят ви спря — каза му то.
Гавин притисна шпорите си в хълбоците на жребеца, премести тежестта си и той тръгна. Красивата навремето юзда сега бе опетнена от смъртта на петдесет хиляди цветя, защото Архангел изяждаше всяко, което успееше да докопа — беше разбрал, че доскоро строгите ръце едва ли ще му попречат. Ето какво означаваше страданието му за бойния му кон — повече цветя за ядене.
„Аз съм страхливец и недостоен рицар.“
Гавин погледна назад, към един живот, изпълнен с лошотия, зачуди се къде беше сбъркал и за пореден път се сети за едно — как бе изтезавал по-големия си брат. Как петимата се бяха съюзявали срещу него, как го бяха били. Удоволствието, което беше изпитвал, писъците му…
„Така ли започна всичко?“ — зачуди се той.
— Рицарю? — отново се обади момчето.
Конят отново беше свел глава, а те пак бяха спрели.
— Идвам — измърмори Гавин. Зад него керванът, който не вардеше, продължи на север. Пред себе си пък виждаше Големия завой, където пътят свиваше на запад. На запад, към врага. На запад, където го очакваше замъкът на баща му, изпълнен с омразата на майка му и страха на брат му.
„Защо пътувам на запад?“
— Рицарю — обади се момчето. Този път в гласа му се долавяше страх. — Какво е това?
Гавин се отърси от мислите си. Чиракът на златаря (Ейдриън? Алън? Хенри?) боязливо отстъпваше от група дървета вляво от него.