— Там има нещо — каза момчето, а Гавин въздъхна. Дивото не беше тук. Конят му стоеше насред диви цветя, виждаше се, че миналата година тази нива е била разорана… Внезапно зърна една болнава, бледа ръка, светлокафява и лъскава като хлебарка, стиснала копие с каменен връх. В мига, в който я видя, гадината видя него. Гавин се приведе наляво с рутина, изградена от дълги тренировки и изтегли меча от ножницата си.
Блатникът метна оръжието си и острието му го пречупи още във въздуха. Уродливото създание тъпичко изписка от гняв, че са му отнели плячката и момчето на златаря го застреля. Стрелата изчатка, заби се в него с влажен мляскащ звук и изскочи от другата му страна сред кървави пръски. Дребната гадинка се мяташе безпомощно сред дивите цветя като пъстърва на сухо и също като нея продължи да се бори за въздух с беззъбата си уста, докато накрая очите му се замъглиха и то си отиде.
— Винаги носят злато — каза чиракът на златаря и пристъпи към блатника.
— Назад, млади момко, и презареди арбалета.
Гавин се удиви от тона си — спокоен, повелителен. Жив.
Момчето се подчини, а рицарят накара Архангел да отстъпи и огледа най-близките гори.
— Тичай при фургоните, момко. Бий тревога!
В далечината нещо се раздвижи, показаха се още копия, противното кафяво проблесна отново и момчето хукна, а Гавин с трясък спусна забралото си. Бронята му не беше съвсем пълна — беше оставил част от доспехите си във фургона на златаря, увити в лой и грубо зебло в два плетени коша, защото нямаше оръженосци, които да ги поддържат. И защото ако ги носеше, това би имало своето значение. Затова бе отделил само лекьосания си жупон, ботушите, хубавите бронирани ръкавици и шлема си и яздеше кон, който струваше повече от три от фургоните с фина вълна, които охраняваше. Задърпа юздите напред-назад, за да накара Архангел да отстъпи по-бързо и накрая той почти хукна в тръс, но на заден ход.
Първото копие долетя от гората. Гавин държеше меча си с дясната ръка, ниско и вляво, както го беше учил инструкторът на баща му. Почти чуваше гласа му: „Сечи нагоре! Не коня, глупаво момче!“
Той замахна нагоре и счупи копието, прекъсвайки полета му, а зад него момчето изкрещя:
— На оръжие! На оръжие!
Гавин рискува, извърна се и хвърли продължителен поглед на кервана. Не беше лесно да различи движение в далечината през отворите в наличника си, но му се стори, че Стария Боб е поел командването и дава наставления на мъжете.
Щом се обърна отново, въздухът се изпълни с копия и той започна да ги сече — нагоре, надолу и отново нагоре, бърз като мисълта. Едно от тях одраска слепоочието му и шлемът звънна като камбана въпреки подплатената шапка отдолу. Гавин подуши собствената си кръв и обърна главата на коня — хвърлеха ли всичките си копия, щеше да разполага само с миг, за да избяга.
Двама блатници тичаха към него като насекоми — толкова близо до земята, че застрашаваха краката на коня. Архангел се вдигна на задните си копита, извъртя се и замахна с предните като боксьор.
Гавин плъзна меча между пръстите си и промени хватката, докато накрая държеше само главичката на ефеса, а после замахна надолу и назад. Блатникът пред Архангел се пръсна като зряла диня, вратът и гръдният му кош хлътнаха и от тях пръсна мощна струя ихор. Другият изпищя, когато студеното острие хлътна в тялото му — желязото беше отровно за себеподобните му и той изпищя от омраза, а дребната му душица се издигна над трупа като малък буреносен облак и се разнесе при първия повей на вятъра.
В следващия миг вече се бяха измъкнали, а едрият жребец с лекота препускаше сред дивите цветя. Гавин едва дишаше, сякаш забралото не позволяваше на въздуха да влезе в дробовете му, а гърдите го стягаха. Докато яздеше, видя още блатници, може би четири или пет, пръснати из цветята като петна от фъшкии по красива рокля. Изведнъж го изпълни свръхестествена енергия, желание да извърши нещо велико и да умре, за да го постигне.
„Аз съм рицар!“ — свирепо си рече той, изпъна рамене, решително вдигна дългия си остър меч, обърна Архангел и го пришпори към блатниците. Когато слънцето огря острието му и го накара да засияе като факла, пламъкът, замрял в него, се съживи отново. Гавин усети докосването на нещо божествено и му отдаде чест, сякаш се състезаваше на турнир.
— Благословени свети Георги — помоли се той, — позволи ми да умра, както ми се иска да бях живял.
Пришпори Архангел — внимателно, без да го дере — и огромният кон се понесе напред. Блатниците се пръснаха. Полетяха копия, а той се носеше сред тях, като използваше коленете си, за да насочи Архангел към следващата група, която вече тичаше към дърветата. Нямаше намерение да оцелее, така че препусна след тях, наведен ниско над седлото, посичайки всички, които не тичаха или бяха твърде бавни, за да избягат.