Внезапно нещо в гората нададе смразяващ кръвта вой, а след миг изскочи от дърветата и се понесе към него. Архангел беше готов и когато тежестта на Гавин се премести, извърна цялото си масивно тяло, движейки се като собствените му крака. Огромният враг, вонящ на изгоряла козина, сапун и стара пепел, прелетя край тях и една дълга ноктеста ръка се протегна към шията на Архангел като гневна котешка лапа. Жребецът обаче беше бърз и един подкован със стомана крак я стъпка със смъртоносна точност.
Чудовището изкрещя, а левият му нокът увисна — крайникът беше прекършен. То застана на задните си крака, вдигна дясната си ръка и от рязко изскочилите ѝ нокти блъвна огън, който улучи Гавин там, където хълковият авентейл се диплеше над подплатения му жупон. Тъй като не усети натиск или удар, той наведе глава по-скоро инстинктивно, отколкото благодарение на обучението си и подложи върха на шлема си под огъня. Още преди първият леден шип от агония да се вреже в рамото му, болката прониза лявото му око и той замахна на сляпо с меча — тялото му действаше само, без напътствия от ума.
Ударът му беше слаб и лошо насочен, острието дори не одраска кожата на страшилището, но мечът го перна по челото и то залитна. Архангел подложи рамо и Гавин почти падна от седлото, а високата облегалка се впи в гърба и задника му — конят сам решаваше как да действа и се метна върху чудовището с цялата си тежест и инерция. То залитна и загуби равновесие, а Архангел му нанесе още два удара с подкованите си със стомана копита, принуди го да падне на четири крака и то изрева от болка, когато се подпря на счупения крайник.
Тревата се изпълни с блатници, които ръчкаха Гавин с копия с каменни върхове. Еленската кожа, от която бе ушит подплатеният му жупон, отклони няколко удара, а пълнежът от влажна овча вълна — още няколко, но поне едно от копията го прониза и одра кожата му. Без да мисли, той пришпори Архангел, едрият кон скочи мощно напред и двамата хукнаха, свободни.
Гавин обърна коня, описвайки широк кръг. С лявото око не виждаше нищо, а болката в кръста му беше толкова силна, че той не я усещаше. Всъщност не усещаше каквото и да било.
„Искам главата му — каза си той. — Нека я занесат в Харндън, нека я покажат на краля. Това ми стига.“
Обърна Архангел, който беше ранен от копия поне на две места. Също като ездача си обаче, жребецът бе обучен да се бори с болката и се спусна към жертвата си с всичката смелост, на която можеше да се надява Гавин. Чудовището обаче бягаше, макар и само на три крака, изнесло тежестта си напред и ниско над земята, а около него се бяха събрали дузина блатници. Силната слънчева светлина ярко ги освети точно преди да изчезнат в гората.
Гавин дръпна юздите, изненадан от себе си. Сред тези дървета го очакваше смъртта, но да се бие до последен дъх тук беше едно, а да последва Дивото и да умре в гората сам и то за нищо — съвсем друго. Дръпна юздите и огледа купчината прекършени блатници. Изведнъж образът им се замъгли, устата му се изпълни с вкуса на сол и мед и…
Пак Лорика.
Гастон изплю чуждестранното име, втренчен в наближаващите каменни стени и хвърли поглед на братовчед си, който яздеше спокойно до него.
— Ще ни арестуват — рече Гастон, а Жан изкриви лице.
— За какво? — попита той и се разсмя, а смехът му звънна като сребърни камбанки и накара цялата колона да се усмихне. Пътуваха с третата група — първа беше свитата на краля, после — тази на граф Тоубри и накрая тяхната, в която имаше повече рицари, отколкото при краля и графа взети заедно.
— Убихме двама оръженосци, заключихме шерифа в една барака, изгорихме хана.
При последните думи Гастон потръпна. След десет дни, прекарани в Алба, започваше да си дава сметка колко отвратително е било поведението им.
Жан сви рамене.
— Не беше замесен нито един важен човек освен рицаря — каза той. Тонът му беше почти презрителен. — Който избра да не се засегне. Според мен прояви изключителна мъдрост.
— Въпреки това в следващия един час кралят ще разбере точно какво се случи.
Жан дьо Вреи се усмихна тъжно на братовчед си.
— Приятелю, имаш още много да учиш. Ако бяхме в каквато и да е опасност, моят ангел щеше да ме предупреди. Освен това ми се струва, че нашите рицари са най-добрите в строя — по-едри са, по-добре обучени. Яки мъже в чудесни доспехи, яхнали добри коне. Винаги можем да се бием, а бием ли се, ще победим. — Дьо Вреи отново сви рамене. — Виждаш ли? Много е просто.