Дузина хубави соколи и няколко ловни кучета си бяха цяло съкровище. Нищо чудно, че търговците бяха побеснели.
— Продължавай — каза капитанът.
— Днешната сутрин е първата, която прекарвам тук. — Гелфред прочисти гърлото си. — Бях в гората.
— И свърши чудесна работа — кимна капитанът. — Том удари лагера им като по учебник, без да се натъкне на часовои.
Гелфред се усмихна на похвалата.
— Благодаря. Както и да е, от тази сутрин аз… — Той погледна към сер Майлъс. — Ами, започнах да използвам соколите срещу птиците — онези, които наблюдават замъка. — Той сви рамене. — Знам, че звучи глупаво…
— Нищо подобно — каза капитанът.
Гелфред си отдъхна с облекчение.
— Боях се да не ме помислите за луд. Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че виждам… че мога да видя, че някои от животните служат на врага? — попита той, шепнейки последните думи.
— Вярвам ти — кимна капитанът. — Продължавай.
Йеханес поклати глава.
— На мен ми звучи като богохулство.
Гелфред с досада опря ръце на кръста си.
— Имам разрешително от епископа.
Капитанът сви рамене.
— Давай по същество, Гелфред.
Ловецът извади една торба за дивеч. Беше станала корава от кръв, но това им се стори съвсем нормално. Той измъкна от нея един гълъб, много едър при това, сложи го на масата и разпери крилете му.
— Най-едрият ни сокол го свали преди два часа — каза той.
Капитанът се втренчи в цилиндърчето за съобщения на крака на птицата, а Гелфред кимна.
— Излетял е от манастира, капитане — каза той.
Майлъс му подаде свитък, голям колкото кутрето му.
— Написано е на ниския стил на Стария език — каза той. — Това би трябвало да намали броя на заподозрените.
Капитанът огледа написаното. Беше прегледно, педантично и напълно изобличаващо — списък с рицари, войници и стрелци; цифри, провизии и защитния им план… но нямаше описание. Нищо, което да ги насочи към шпионина.
— Да намали броя на заподозрените в манастир? — с горчивина повтори капитанът. — Това са сто жени, всяка от които може да пише и чете на ниския стил. Както и да използва силата.
За една от тях знаеше още, че е отвъдстенка.
— Имаме си предател — обобщи Гелфред, а сърцето на капитана се сви и той облегна глава на ръката си.
— Затова поиска да се видим тук.
— Предателят не е тук — кимна той. — Предателят е в крепостта.
Известно време капитанът кима — така кимат хората, когато чуят лоши новини, но не могат да ги осмислят.
— Някой е убил бунтовника в гората — каза накрая той и срещна погледа на ловеца. — Някой е намушкал сестра Хавизия в гърба.
— Да, милорд. И аз си мислех за същото.
— Някой е помогнал на един демон да убие монахиня. — Капитанът се почеса по брадата. — Това е доста сериозно дори по моите стандарти.
Никой не се усмихна, а младият мъж се изправи.
— Ще ми се да ти възложа да откриеш нашия предател, но си ми нужен в гората — каза той. — Там ще става все по-зле и по-зле.
Гелфред се усмихна.
— Там ми харесва. — Той се огледа. — Във всеки случай повече, отколкото тук.
Под Кралския дъб извън града чакаха четири фургона с фураж, четирима местни рицари и шерифът на Лорика. Кралят слезе от коня си и го прегърна, а дворцовият управител прие четиримата рицари и клетвите им за вярност. Интендантът пък се зае с фургоните.
Докато разказваше на краля за изгарянето на „Двата лъва“, шерифът ненадейно пребледня, а после почервеня.
— Но това е той! — извика той. — Ваша светлост! Това е човекът, който нареди ханът да бъде опожарен!
Той посочи към дьо Вреи, който сви рамене.
— Познавам ли ви, сер? — попита галът и подкара коня си към краля, шерифа и другите членове на кралската свита, събрани под голямото дърво.
Шерифът щеше да се задави.
— Вие… Ваша светлост, това е мерзавецът, който нареди да изгорят хана! Той позволи да пребият ханджията, ваш верен слуга и добър…
Дьо Вреи кротко поклати глава.
— Вие наричате мен мерзавец?
Кралят положи длан върху юздите му.
— Спокойно, милорд. Трябва да изслушам обвиненията му. — Кралят изгледа шерифа. — Колкото и да са безпочвени.
— Безпочвени?! — извика шерифът, а дьо Вреи се усмихна.
— Ваша светлост, онова, което казва този човек, е вярно. Оръженосците ми набиха презряния пейзан и изгориха хана като наказание за наглостта му.
Той леко повдигна лявата си вежда, изящните му ноздри се разшириха, устните му се свиха, а кралят си пое дълбоко въздух. Гастон го наблюдаваше много внимателно и вече беше разхлабил меча в ножницата на хълбока си. Даже дьо Вреи нямаше да се измъкне този път. Кралят не можеше да си позволи да се покаже мекушав пред собствените си хора, пред васалите и служителите си.