„Дьо Вреи е луд“ — помисли си Гастон, а братовчед му повдигна и двете си вежди.
— Аз съм благородник и имам право да раздавам всякакво правосъдие. Не ми е нужно ничие позволение, за да отнема човешки живот, а селските колиби, които съм опожарил, са повече от мухите, на които момченце би изтръгнало крилата. — Дьо Вреи поклати глава. — Кълна ви се, Ваша светлост, онзи човек си получи заслуженото за глупостта си. Нека не говорим повече за това.
Шерифът опря ръка на седлото си, сякаш за да запази равновесие.
— На мен ми го разказаха другояче. Слушайте, Ваше благородие, този надут чужденец, този тъй наречен рицар уби и двамата оръженосци на сер Гавин Мюриен, а когато отидох при него, нареди да ме набият. Хвърлиха ме вързан в една барака, а когато ме извадиха оттам, заварих хана опожарен.
Гастон побутна коня си към разгневеното сборище.
— Думите ви по никакъв начин не доказват вината на братовчед ми — настоя той. — Не сте били свидетел на нито едно от тези неща, а ги разказвате, все едно са истина.
— Именно вие бяхте този, който ме удари! — каза шерифът.
Гастон си наложи да не повдигне рамене.
„Ти си жалък некадърник, излагаш краля си и ми се изпречи на пътя.“
Вместо това се усмихна, погледна краля и протегна ръка.
— За което ви поднасям извиненията си. С братовчед ми току-що бяхме пристигнали и не познавахме законите по тези земи.
Кралят се бореше с извънредно противоречиви чувства, цели и нужди, а неспособността да вземе решение бе ясно изписана на лицето му. Имаше нужда от Жан дьо Вреи и неговите триста рицари, но освен това трябваше да раздаде правосъдие пред очите на всички. Гастон се надяваше шерифът да поеме ръката му и да я стисне. Кралят се надяваше на същото.
— Милорд, братовчед ми и аз се присъединихме към краля, за да воюваме с Дивото. — Тонът на Гастон беше тих, настоятелен и все пак успокояващ. — Прося прошката ви, преди да влезем в боя.
Гастон се молеше кралят да не погледне към братовчед му, чието изражение при думата „прося“ можеше да пресече литър мляко от десет крачки.
Мъжът изсумтя, раменете на краля започнаха да се отпускат. Сякаш пряко волята си шерифът на Лорика пое ръката на Гастон и я стисна. Не свали ръкавицата си, което беше достатъчно невъзпитано само по себе си и не срещна погледа му. Кралят обаче веднага използва момента.
— Ще платите обезщетение на града и на ханджията — заяви той, — възлизащо на пълната стойност на хана и стоките и животните в него. Шерифът ще направи оценката и ще ви изпрати призовка. — После кралят се обърна към каптал дьо Рут. — Вие, който заявихте готовността си да ми служите, първо ще приемете следната присъда: надницата ви, както и надниците на всичките ви рицари, ще бъдат изпращани на ханджията и на града, докато дългът, определен от шерифа, бъде изплатен.
Жан дьо Вреи седеше на коня си, а красивото му лице беше спокойно и умиротворено. Само братовчед му осъзнаваше, че обмисля дали да не убие краля.
— Ние… — започна Гастон, а кралят се извърна в седлото си, демонстрирайки гъвкавостта, която бе показал по време на турнира.
— Нека каптал дьо Рут да говори сам за себе си — прекъсна го той. — Защитавате братовчед си много сладкодумно, милорд, но аз искам той сам да потвърди, че приема.
„Бива го, много го бива. Преценил е братовчед ми по-добре от повечето хора и е намерил начин хем да го накаже, хем да го задържи при себе си и да използва способностите му срещу враговете си. Жан и неговият ангел няма да стъпят на врата на този крал за един ден“ — каза си Гастон, поклони се и изгледа Жан.
Той също се поклони.
— Дойдох, за да се бия с враговете ви, Ваша светлост — каза дьо Вреи с очарователния с акцент. — И то за моя сметка. Тази заповед няма никакво значение за мен.
Гастон потръпна. Кралят се огледа, преценявайки погледите на хората, израженията, езика на тялото им и безпокойството на конете им, за да прецени какво мислят. Накрая прекара език по зъбите си, което Гастон вече беше оценил като израз на раздразнение.
— Това не е достатъчно — заяви кралят, а дьо Вреи сви рамене.
— Желаете да кажа, че приемам законите и заповедта ви, така ли? — отвърна той, а всяка дума бе пропита с презрение.
„Започна се“ — помисли си Гастон.
Граф Тоубри смушка коня си и застана между краля и дьо Вреи.
— Това — каза той, — се случи по моя вина.
И кралят, и дьо Вреи го изгледаха така, сякаш се беше намъкнал между тях на арената.
— Аз поканих графа в Алба, за да ми служи и при все, че прекарах младостта си на континента, не можах да преценя как ще ни възприеме. — Тоубри сви рамене. — Грешката е моя, аз ще понеса последствията.