Дьо Вреи прояви благоразумието да изглежда изненадан.
— Но как… Не! — възкликна той. — Настоявам! Аз ще платя!
Кралят гледаше Тоубри така, както човек гледа рядко цвете, поникнало върху купчина тор. Внезапно Гастон си спомни да диша. След няколко минути хората облекчено бъбреха, конвоят отново се подреждаше, а той пак можеше да язди до братовчед си.
— Не това предрече ангелът — рече той. Гастон повдигна вежда, а дьо Вреи сви рамене. — Така или иначе и това ми стига, но, братовчеде, неприятно ми беше да слушам как се унижаваш пред жалко създание като онзи шериф. Най-добре е да избягваш подобно поведение, за да не ти стане навик.
Гастон замръзна за миг, а после се приведе напред.
— А на мен, братовчеде, ми беше неприятно да слушам как се докарваш пред краля на Алба. Допускам, че не можеш да се сдържиш.
Той се обърна, върна се при свитата си и остави Жан да язди сам.
Торн едва усещаше тялото си, докато седеше под огромния зелен дъб и се пресягаше над морето от дървета. Усещаше себе си, седнал в самия му център, усещаше страха и гнева на бунтовниците, спокойната арогантност на кветнетогите, скръбта на крилатите абнетоги и далечното присъствие, което предсказваше идването на сосагите от север, оттатък Стената. Усещаше всяко дърво, прехвърлило десет зими, големите поляни, покрити с ириси, дивите аспержи край реката, където някакъв човек си беше построил колиба преди стотина години, усещаше говедата, откраднати от войниците му, за да хранят бунтовниците, рисът с пухкавите уши, едновременно уплашен и разярен, че армията се е настанила на негова територия, както и присъствието на хиляди други създания, далеч отвъд пределите на силата му.
Той искрено съчувстваше на риса. Непознаваеми същества с голяма мощ, гнусни мисли и омърсени от страх и омраза тела дойдоха в горите му, подпалиха лагера му, ужасиха съюзниците му, унищожиха дърветата му и го накараха да изглежда слаб. По-висшестоящите кветнетоги щяха да заподозрат, че не е достоен да му служат, а най-силните може би дори биха пожертвали себе си в опит да го предизвикат.
За един Властелин от Дивото е трудно да има верни помощници, но в името на Дивото и тяхната кауза Торн щеше да продължи да се опитва да създава подобни връзки. Изправи се и влезе в лагера, като разпръсна по-дребните зверове и уплаши бунтовниците. После тръгна на запад към малкото златни мечки, които се съюзиха с него и си построиха колиби от храсти и листа и кимна на Боровинка, едър мечок със сини очи.
— Торн — каза той и седна. Мечките не се страхуваха от никого, дори от него.
— Боровинка — кимна Торн. — Бих искал да привлека и други от народа ти. Дай ми детето и ще го отведа до ледените пещери.
Боровинка се замисли за миг.
— Да — каза той. — Там има по-добра храна и женски. Добре си го измислил.
Залез, най-едрата от мечките, доведе малката, която беше достатъчно дребна, за да може да я носи с лекота. Щом я вдигна, тя измяука, а Торн я погали. Мечето го ухапа, усети вкуса на странната му плът и кихна.
Той си тръгна, без да каже и дума и се отправи на север. Разтъпчеше ли се, можеше да се движи по-бързо от галопиращ кон и да поддържа тази скорост толкова дълго, колкото желае. Гушна мечето и се затича още по-бързо.
Още преди слънцето да се помръдне и на един пръст, лагерът му бе останал твърде далеч, за да чува мислите на съюзниците си или да подушва огньовете на човеците, избрали да му служат. Прекоси няколко зелени ливади, като се наслаждаваше на свежестта им, на пъстървата в изворите и видрите край реките. Прекоси един голям поток, течащ на юг от Аднаканарите, свърна и продължи по крайбрежието на север, към планините. Километрите летяха, а Торн черпеше сила от хълмовете, от долините, от водата, от дърветата. Черпеше вдъхновение.
Не им беше обявил война умишлено, тя бе просто злощастна случайност, но щом се налагаше да я води, трябваше да си спомни защо. Щеше да воюва заради това. За този необятен пущинак, за да защити чистотата му. И за себе си, разбира се. Всяко създание, което избереше да го последва, го правеше по-силен.
Потокът плъзна по един голям хребет, все по-бързо и по-бързо, после се спусна надолу, после — отново нагоре. Торн беше в подножието на планината и минаването му раздвижи дърветата като силен вятър. Няколко елена вдигнаха стреснато глави, птиците уплашено хвръкнаха.
Той знаеше къде да отиде — в долината на реката, която сосагите наричаха Черната. Тя извираше от ледените пещери в планините — забележително място, почти толкова наситено със сила, колкото и Скалата. Там властваха мечките.