Лилиард изглеждаше така, сякаш го беше погнал змей.
— Ma soeur!
— Приличате ми на оръженосец — каза Майрам на младежа до Лилиар. И той държеше лютня и макар че му липсваше хлъзгавият чар на господаря му, Мириам смяташе, че с времето и той ще дойде. Младежът беше мускулест, с просташка, вулгарна красота.
— Аз съм Джон от Рейгейт, сестро.
Беше достатъчно млад да сведе поглед като ученик, пипнат на местопрестъплението. Всъщност си беше точно така — тя не биваше да забравя, че макар че им плащаха да убиват, наемниците също бяха хора като всички останали. Третият нахалник беше най-красив от всичките, надарен както с чар, така и с добър външен вид. Беше се изчервил.
— Вие сте оръженосецът на капитана — каза тя, а момчето сви рамене.
— Не е честно. Славата ми ме изпреварва.
— Недейте да подражавате на господаря си. И тримата сте синове на благородници и би трябвало да се засрамите от себе си. А сега вървете.
Лилиар ѝ се стори смутен.
— Слушайте, сестро, ние просто жадуваме за женска компания. Не сме лоши хора.
Тя изсумтя.
— Искате да кажете, че ще платите за взетото, така ли? — Тя изгледа и трима им. — Че ще прелъстите невинните момичета, вместо направо да ги изнасилите? Трябва ли да съм впечатлена?
Оръженосецът на капитана изсумтя и потупа превръзката около кръста си.
— Вие изобщо не разбирате кои сме или какви сме. И срещу какво се изправяме всеки ден.
Майрам го погледна в очите и пристъпи съвсем близо до него, сякаш ѝ беше любовник. Носовете им почти се докосваха. Очите му бяха сини, а навремето тя беше жена, която се забавляваше с красиви мъже. Нейните бяха дълбоко, мъдро зелени.
— Зная, млади оръженосецо — каза тя. — Отлично зная срещу какво се изправяте всеки ден. — Тя не мигаше, а Майкъл не можеше да откъсне поглед от нея. — Остави перченето за курвите, момченце. А сега иди и кажи „Отче наш“ двадесет пъти. Кажи я искрено и си помисли какво означава да бъдеш рицар.
На Майкъл му се щеше да не ѝ беше отстъпил, но щом монахинята извърна поглед от него, той залитна. Майрам се усмихна и на тримата, а те се изнизаха през вратата. След миг монахинята се върна при прането, където се Ланторновите момичета ужасено се мъчеха да прикрият голите си крака. Появи се и сестра Мери с огромен кош в ръце.
— Майрам! — извика тя. — Станало ли е нещо?
— Обичайното — отвърна Майрам и започна да търси изгубената си шапка.
Торн се почувства уязвен от презрението на старата мечка. По обратния път си даде сметка, че хората от Скалата са му нанесли две поражения. Трябваше да приеме горчивата истина — за ърките, за блатниците и дори за демоните тези две убождания с огнена топлийка си бяха загуба.
Не вярваше, че някой от съюзниците му наистина ще го предизвика и посягаше все по-далеч на изток, докато накрая усети скверното присъствие на нашествениците. Не бяха като селяните, като монахините или като овчарите в крепостта. Те воняха на насилие. Открай време мразеше себеподобните им, дори когато се разхождаше сред тях като човек.
Наравно с тях, заобиколена от студените камъни, издигнати от хората, зад древни заклинания, които не биха издържали само на най-мощните му магии, усещаше игуменката — същинско слънце от сила — и монахините ѝ, които блещукаха край нея като звездно небе.
Той се отдръпна, а търсещите пипалца на силата му съзряха и още едно, по-тъмно слънце — фарът, който бяха видели демоните му. Фарът, съзрян от Туркан, най-умният сред тях, който го беше избегнал. Човекът с щита, който устоя на силата му на бойното поле, пък макар и за малко.
Мечките не му бяха отказали направо, но и не му помагаха с нищо, освен с няколко разгневени воина, които търсеха отмъщение. Той пое голяма глътка чист въздух, обърна се обратно на север, към планините и ускори крачка, докато накрая се затича. Сега огромното му тяло се движеше по-бързо и от най-бързия кон. Можеше да стигне до целта си и с фантазъм, но внезапно реши да не използва твърде много сила. Тя винаги привлича друга сила, а тук в Дивото това често означава скоропостижен край — като нищо можеше да се отзове нещо по-голямо от теб… и да те изяде.
Докато тичаше през гората, Торн се замисли дали да не изяде Туркан.
След мъмренето на сестра Майрам четирите момичета на Ланторн бързо се окопитиха и по обед вече чистеха ябълки зад кухнята. Наоколо нямаше нито сестри, нито послушници.