След известно време, когато слънцето се спусна зад края на света и той се почувства по-добре, Торн протегна пипалце от сила към тъмното слънце в далечната крепост. И рязко се отдръпна, защото…
Капитанът се беше облегнал на камуфлажната стена, която покриваше външната порта. Дойде почти несъзнателно, защото изведнъж се почувства като хванат в капан в пределите на главната квартира.
Беше ѝ оставил бележка. Не беше на петнадесет, така че написа една, а не десет и я затъкна в чатала на старото ябълково дърво. После, след като се прокле, че я чака и се надява тя да изникне сякаш по волята на благосклонен магьосник, реши да се разходи до стената и да глътне малко въздух.
Звездите горяха в далечното небе, а в двора на Замъка на моста пламтяха огньове. Долният град в подножието на хребета беше празен, охраняван само от почетна стража и никой друг. Не се виждаше дори една светлинка.
Капитанът се загледа в мрака — Дивото беше тъмно като морето.
Нещо го търсеше. Първо някой сякаш подръпна косата му, но после го обзе гибелно предчувствие, а след това изведнъж се почувства по-уязвим от когато и да било и приклекна до парапета, борейки се с един особено неприятен детски спомен.
Когато чувството не го остави, той си пое дълбоко дъх и си наложи да се изправи. Обърна се и въпреки смазващия страх с усилие тръгна нагоре по стълбите, издълбани в стената на първата кула. Второто стъпало беше толкова стръмно, че се наложи да използва ръцете си на четвъртото и петото. До осмото вече пълзеше. Напрегна се, превърна волята си в меч и се пребори. В мига, в който влезе в каменната постройка, чувството го отпусна като хватката на нежелан ухажор.
Пияндето скочи на крака — в ръцете му имаше тесте рисувани карти.
— Капитане! — извика той, а дузина стрелци припряно се изправиха и му отдадоха чест.
Капитанът се огледа.
— Свободно — каза той. — Кой е на стената?
— Акробата — отвърна Пияндето. — Полузадник е отпред, а кулите с катапултите са под командата на сер Гийом Дългия меч и Сопола. Караулът се сменя на всеки час.
— Удвоете го — нареди капитанът. Прищя му се да се извини — „Съжалявам, момчета, но имах лошо предчувствие, така че ще ви отнема съня тази нощ“, но се беше научил да не се извинява за заповедите, които не им харесваха и най-важното — да не прекалява с обясненията. Освен това успешният набег му беше осигурил кредит в твърда валута — за всеки командир най-голямото постижение е последната му проява.
Пияндето направи физиономия, но послушно се захвана с вървите на везаната си кожена жилетка. Като много ветерани и той предпочиташе да облича богатството си — фино самохвалство, което демонстрираше както колко струва собственикът, така и готовността му да го предложи на онзи, който успее да го убие.
Мургавият мъж се огледа и като истински войници останалите комарджии избегнаха погледа му.
— Хети, Чудака, Торбалан, тръгвайте с мен. Хети, ако не искаш да дежуриш, не се изнизвай толкова очевидно към кенефа. — Пияндето изгледа най-младия мъж в стаята и се обърна към капитана. — Това достатъчно ли е, милорд?
Капитанът не го познаваше много добре, Пияндето беше от хората на Йеханес, но това, че най-старшият му стрелец лично пое поста на стената, все пак го впечатли.
— Продължавайте — студено каза той и пресече стаята, оглеждайки купчините монети, зарове и карти по масите. Беше сигурен, че сер Хюго никога не би позволил това открито комарджийство, тъй че се почеса по брадата и привика Пияндето.
Стрелецът дойде като куче, което очаква ритник, а капитанът посочи парите на най-голямата маса, без да каже и дума.
Пияндето повдигна вежда и отвори уста.
— Не се хаби — каза капитанът, — а ми напомни какво е правилото на ротата относно комарджийството.
Пияндето изкриви лице.
— Пълната стойност на залога да не надвишава дневната надница на най-нисшестоящия — цитира той.
На масата искряха два розови дуката, дузина сребърни леопарди и купчина медни котки. Капитанът сложи ръка на купчината.
— Значи това е мое — заяви той. — Аз съм единственият в ротата, който печели толкова всеки ден.
Пияндето преглътна, но очите му се присвиха от гняв. Капитанът вдигна ръка, без да взима нищо, втренчи се в очите на стрелеца и се усмихна.
— Схващаш ли, Пиянде?
Стрелецът едва не въздъхна от облекчение.
— Да, капитане.
Младият човек кимна.
— Лека нощ, Пиянде — каза той и докосна рамото му, сякаш искаше да му каже „Това беше, стига да не решиш да ми се пуйчиш“. Беше се учил от специалисти и му се щеше да вярва, че се държи точно като капитан.