Излезе на стената и чувството пак се появи — не страх, а усещане, че го наблюдават. Че го преценяват. Този път беше готов за това, посегна към кръглата стая и…
… ето я Пруденция.
„Търси те — рече тя. — Името му е Торн и е Властелин от Дивото.“ Спомняш ли си какво трябва да правиш, за да не позволиш да те открият?
Той спря, за да ѝ целуне ръка.
„Откъде знаеш, че става дума за този Торн?“ — попита той.
„Има си свой стил, а и тази вечер прави много заклинания, за да събере съюзници. Ако обръщаше повече внимание на Имагинерното, вместо да си губиш времето с…“
Той се усмихна.
„Това не ме интересува. Прилича точно на истинска работа.“
Вратата беше открехната. Често я оставяше така, за да си осигури бърз достъп до силата, но тази вечер усещаше дирещото присъствие през пролуката — много по-силно, отколкото на стената.
Разбира се.
Той подмина Пруденция и затвори плътно вратата, а тежкото желязно резе падна с успокояващо прищракване.
… тъмното слънце угасна като факла, хвърлена в езеро.
В началото изгуби ориентация. Тъмното слънце помръкваше и засияваше, помръкваше и засияваше, но годините търпеливо изучаване на силата го бяха научили да не се вглежда твърде много в колебанията, предизвикани от разстоянието, от времето, от стари фантазми, блуждаещи наоколо като сенки на предишната си мощ или от животните, които използваха силата както прилепите използват звука. Съществуваха куп естествени фактори, които заглушаваха силата така, както други влияеха на звука.
Торн си каза, че би било ползотворно използването на силата и пренасянето на звука да се изучават заедно. Тази мисъл му достави удоволствие и той посвети част от съзнанието си на това да погледне на движението на звука като на алегория или дори проявление на силата. Междувременно седна, напълни дробовете си с нощен въздух и почти без усилие продължи да поддържа веригите на силата, които оковаваха троловете. Трета част от личността му търсеше тъмното слънце с нарастващо раздразнение, а четвърта обмисляше следващия му ход.
Конфликтът на Скалата го беше принудил да събира ресурси и съюзници, а това бе свързано с непредвидени рискове и предизвикателства. Ако продължеше в същия дух, щеше да настъпи момент, в който на равните нему да им се стори, че ги предизвиква. Могъщият дракон от Зелените хълмове вече го беше усетил и, образно казано, повдигаше люспеста вежда, озадачен от бързината, с която Торн събираше сила, васали, хора и ресурси. Старата мечка в планините също го недолюбваше, а троловете, които бяха по-скоро жестоки животни, отколкото съзнателни същества, рано или късно щяха да намразят веригите му и да намерят начин да ги отхвърлят. По същия начин един феодал щеше да се притесни или най-малкото да прояви интерес, когато съседът му привика васалите си и събере армия. Тази алегория хрумна на четвъртата част от него, защото тя някога беше човек — човек, способен да събира армии… преди да научи истината.
От друга страна, крепостта очевидно нямаше да рухне по негова команда. Външната стена на Албинкърк бе паднала толкова лесно, че той позволи на леката победа да го прелъсти. Пълната с ужасени човеци цитадела обаче все още не беше в ноктите му и лесните завоевания бяха дотук.
Каквото и да представляваше тъмното слънце, то бе могъщо и опасно, а мъжете-насилници, които го заобикаляха — смъртоносни врагове. Той нямаше да ги подцени отново, нито да приеме оскверняването на земите си, нападението на лагера си или предхождащия ги непрекъснат цикъл от предизвикателства и ответни предизвикателства, които го бяха склонили да направи услугата, довела до пряка конфронтация с крепостта.
Къде точно беше тъй нареченият му приятел на Скалата?
Стига толкова.
Торн бе направил избора си и това доведе до война. Сега трябваше да свика армията си, без да обиди равните нему, да заличи крепостта от лицето на земята — предупреждение, легенда, която да разказват всичките му врагове — и да върне Скалата на Дивото.
Докато обмисляше следващия си ход, онази част от него, която се наслаждаваше на нощния хлад, продължи да отбягва златната светлина, хвърляна от игуменката, сякаш самото признание на съществуването ѝ би било поражение.
На двадесет левги по̀ на юг стотина от спящите му васали се раздвижиха с тътен в студения мрак, двеста от човеците му се свиха до огнищата си и поставиха твърде много часови, а зад планината на север стотици воини на сосагите се събудиха, накладоха огън и се приготвиха да дойдат, за да му служат. На запад и на север най-различни създания се събудиха в леговищата, пещерите, дупките, скривалищата и домовете си — ърки, блатници и други, по-могъщи твари, цял клан от демони и група златни мечки. И тъй като силата винаги отвръща на своя зов, те идваха при него.