Троловете щяха да се справят с рицарите, от сосагите ставаха надеждни съгледвачи, а от ърките и блатниците — пешаци. До сутринта щеше да разполага с армия, която би се справила с всичко, което можеха да ѝ предложат хората. Тогава щеше да сключи ноктите си около крепостта. Разбира се, в това да повери боя с човеците на други човеци, а не на деца на Дивото, имаше известна ирония.
С това решение четирите части от личността му една по една се събраха обратно в тялото му, а то се протегна, въздъхна и заприлича почти на човешко.
Почти.
Кейтлин въздъхна, претърколи се и усети допира на човека до себе си. Въздъхна повторно и се зачуди защо сестра ѝ трябва да се шири така в леглото им… но внезапно осъзна къде се намира и издаде гърлен звук. Мъжът до нея се обърна, положи ръка на гърдата ѝ, а тя се усмихна и леко простена.
Той прокара език под брадичката ѝ, целуна я и лекичко облиза ъгълчето на устните ѝ, а тя се разсмя и го обгърна с ръце. Не беше уличница като сестрите си и никога преди не беше допускала мъж в леглото си, но нямаше да позволи да я ограничават алчните им планове или лошият им вкус. Беше влюбена.
Любовникът ѝ облиза крайчеца на ухото ѝ, а пръстът му проследи линията на зърното ѝ. Тя се разсмя, той също.
— Обичам те — каза в мрака Кейтлин Ланторн. Никога не беше изричала тези думи преди, дори когато той отне девствеността ѝ.
— И аз те обичам, Кейтлин — каза Майкъл и покри устата ѝ със своята.
Глава осма
Първата мисъл на Питър готвача беше „Все още съм свободен човек“. Вече два дни вървеше по пътя на изток, без да среща друг човек. Вчера по обед подуши дим и видя на юг да се извисява крепост. Предположи, че това е град Албинкърк, макар че изобщо не познаваше западна Алба и се водеше само по дочутото от похитителите си. Двамата търговци явно се бяха движили на изток — той пак се оказа там, откъдето беше тръгнал… или се въртеше в кръг.
Албинкърк се издигаше на около пет левги от него и гледката го подтисна — в края на краищата, именно натам го бяха повели, за да го продадат. При тази мисъл той сви по първата свястна пътека, която водеше на север, към планините. Трябваше да прояви усилие, за да стъпи на нея и така взе първото си решение.
Нямаше да се върне обратно.
Успя да се отърве от ярема — оказа се по-лесно, отколкото очакваше и макар че това му отне време, в крайна сметка успя да го направи на трески с няколко едри камъка. Като всички роби (а и много свободни хора) и той беше чувал, че съществуват човеци, които живеят в мир с Дивото. Даже у дома имаше такива, които правеха и повече…
По-добре беше да не мисли за тях, те бяха продали душите си. Не искаше да се сеща за това и все пак тръгна на север с брадвата на рамо. Вървя, докато падна мрак, подминавайки десетки изоставени ферми. Отмъкна толкова храна, че нямаше как да носи повече. Намери читав лък, макар да нямаше нито колчан, нито стрели.
Чувстваше се странно, когато влизаше в изоставените къщи по пътя. Някои от собствениците им бяха прибрали внимателно всичката си покъщнина — раклите бяха пълни със завивки, а по полиците блестяха гледжосани зелени паници от източните планини, морейски чинии и калаени съдове. Не си направи труда да ги краде, с изключение на една хубава рогова чаша, която намери на полицата над една камина. В други къщи из кухнята все още се валяше храна — месото гниеше, хлябът съхнеше. Първия път, когато попадна на неприбрана маса, той яде, а после не спря да се оригва, докато накрая повърна.
Когато стигна до дванадесетата по ред хижа, вече не внимаваше толкова. В плевнята откри бременна свиня, изоставена от стопанина си, който беше или твърде милозлив, или твърде практичен, за да я подкара към Албинкърк в това състояние. Питър се запита дали е достатъчно коравосърдечен, за да я заколи, когато вратата изскърца и в хамбара влезе създание от Дивото. Беше голо и яркочервено, а по скалпа му се извиваха пламъци, вместо коса. В ръцете си държеше лък, стрелата бе насочена право към гърдите му, а железният ѝ връх блещукаше зловещо.