Питър кимна. Гърлото му се стегна, но той подтисна гаденето, пренебрегна потенето на ръцете си и успя да каже:
— Здравей.
Червеното създание изкриви устни, сякаш беше надушило нещо отвратително и Питър изведнъж разбра — то всъщност беше човек, покрит с алена боя, а косата му бе намазана с някаква червена кал. Извърна се леко, за да застане с лице към непознатия и вдигна празните си ръце.
— Няма да бъда роб — каза той.
Червеният човек повдигна брадичка и буквално го изгледа край носа си, а Питър потрепери. Лъкът беше напълно обтегнат, а стрелата не потрепваше.
— Ти натак она! — каза червеният със заповеден тон. Гласът му беше човешки.
— Не разбирам — изрече Питър. Гласът му трепереше. Това явно беше някакъв вожд, което означаваше, че наоколо има и други хора. Каквито и да бяха, не отговаряха на очакванията на Питър и това го обнадежди и отчая едновременно.
— Ти натак она! — повтори мъжът с нарастваща настойчивост. — ТИ НАТАК ОНА!
Питър вдигна ръце във въздуха.
— Предавам се! — извика той, а онзи пусна стрелата, която прелетя на една педя от гърдите му. Стомахът му се обърна, краката му се подкосиха, той клекна и обви ръце около тялото си, проклинайки слабостта си.
„Ето че отново съм роб.“
Зад него се разнесе вой — червеният мъж бе прострелял свинята в главата. Тя потръпна няколко пъти и умря.
Изведнъж плевнята се изпълни с намазани с боя мъже — червени, червено-черни, черни с бели отпечатъци от ръце, черни с нарисуван череп на лицето. Бяха ужасяващи и се движеха с изящна, могъща грация, по-страшна от всичко, което си бе представял за създанията от Дивото. Пред очите му заколиха свинята и неродените ѝ прасенца, а него изведоха от плевнята — грубо, но без злоба. Червеният мъж запали факла с едно съвсем обикновено на вид огниво и опожари сградата, която лумна като маса на алхимик, въпреки че от седмици не спираше да вали.
Надойдоха още воини, близо петдесет за един час и до един минаха през къщата, а когато покривът на плевнята се срути сред адските пламъци, събраха полуизгорелите дъски на множество по-малки клади около хижата, набучиха неродените прасенца на пръчки от зелена елша и на няколко метални шиша, намерени в къщата, и ги изпекоха. Останалите откриха мазето и започнаха да пекат царевица и ябълки — купища ябълки.
Постепенно в падащия мрак се събраха стотина изрисувани мъже и жени, повечето с лъкове и стрели на рамо. Някои носеха дълги ножове или мечове, един — цели два. Косите на повечето бяха дълги, пищни и боядисани в ярки цветове, но повечето си бяха оставили само един кичур на темето и втори на слабините. Видяха му се особени и когато умът му постепенно се научи да ги приема, той осъзна, че по телата им няма и грам мазнина. Никаква. Бяха кльощави като роби.
Никой не му обръщаше внимание — не представляваше заплаха за тях, но не им беше и от полза. Имаше десетина възможности за бягство и стигна чак до далечния край на просеката, където фермерът бе отсякъл дървета, по-стари от дядо му, за да отвори място за посевите си. Там спря, настани се на един нисък ябълков клон и започна да ги наблюдава.
Преди руменото слънце да изчезне от небето, Питър свали панталона си — евтин, мръсен и изпокъсан — и се върна при тях само по риза, за да прилича на онези от тях, които носеха ризи от лен или еленова кожа. Надяваше се, че ще разберат намека му. Все още носеше чантата и брадвата си на рамо, лъка също. Отиде при тях и застана до огъня, наслаждавайки се на топлината му, а щом подуши аромата на печено свинско, червата му бясно закъркориха.
Един от изрисуваните хора бе подпалил хижата и останалите се смееха. Друг се изгори, докато се опитваше да отмъкне някой къс от трупа на свинята и воините наоколо му се кикотеха като демони.
Ако някой им даде сигнал, Питър не го чу, но изведнъж те се нахвърлиха едновременно на прасенцата, сякаш бе ударил гонгът за вечеря. Сякаш наблюдаваше хранещи се животни — не се чуваше друго освен хрускане и късане на плът от кокал, изпъстрено с плюене на хрущяли и непрестанен смях, без който сцената би била кошмарна. Той обаче беше топъл, човешки и Питър осъзна, че се присламчва все по-близо и по-близо до огньовете, привлечен колкото от него, толкова и от миризмата на храна.
Червеният мъж беше съвсем наблизо. Ненадейно очите им се срещнаха, той му се усмихна свирепо и размаха едно ребърце насреща му.
— Додек? — попита той. — Гаерлеон?
Воините наоколо му се обърнаха и погледнаха към Питър. Един от мъжете — по-висок от останалите, с мазна черна коса, намазан с мазночерна боя и една-единствена червена черта през лицето — се извърна и му се ухили.