— Искаш ли да ядеш? — попита той. — Скадай те пита.
Питър направи още една крачка напред, давайки си сметка колко различен изглежда с голите си крака, врат и лице. Червеният мъж — Скадай — му махна.
— Яж! — каза той.
Друг воин се разсмя, каза нещо на непознатия си език и Скадай също се разсмя.
— Прасето твое ли беше? — попита черният воин.
Питър поклати глава.
— Не — каза той. — Просто минавах оттук.
Черният воин изглежда преведе думите му на приятелите си и му подаде парче месо. Питър го изяде твърде бързо, кожата изгори пръстите му, а месото и мазнината — езика му. Черният воин му подаде кратуна, пълна с вино, той отпи, задави се и му я върна. Изгарянията по ръцете изведнъж започнаха да го болят. Всички го наблюдаваха.
— Бях роб — внезапно каза той, сякаш можеха да го разберат. — Вече никога няма да бъда роб. По-скоро бих умрял. И ваш роб няма да бъда. — Той си пое дълбоко дъх. — Но иначе бих искал да се присъединя към вас.
Черният воин кимна.
— И аз бях роб — каза той и хитро се усмихна. — Е, нещо такова.
На сутринта всички станаха в ранни зори и тръгнаха по тясната пътека, по която се беше изкачил Питър предния ден. Напредваха съвсем тихо, като комуникираха единствено с подсвирвания и птичи гласове. Той се присламчи към черния воин, които се наричаше Ота Куон и следваше Скадай, който според Питър беше предводителят им. Не, че командваше когото и да било.
Никой не говореше с него, но те тъй или иначе почти не приказваха, така че той си постави за цел да се движи като тях. И без друго стъпваше безшумно, така че никой не му направи забележка. Последва Ота Куон през едно блато, пълно с елши, после по склон, осеян с брези, а след това — по една еленска пътека, виеща се сред обрасли с букове хълмове. От едната страна на склона се простираше езеро, а от другата — великата река.
Пресякоха пущинака, като понякога следваха пътеки, а друг път — естествените очертания на терена. Постепенно Питър започна да разбира накъде отиваха — движеха се на запад почти по права линия и избягваха реката. Не можа да прецени броя им дори когато спряха да лагеруват, защото нея нощ те просто легнаха и се свиха на огромно кълбо, с преплетени ръце и крака. Никой нямаше завивка, малко от тях носеха ризи, а нощите бяха студени. Питър осъзна, че ненавижда допира им, било отпред, било откъм гърба, но бързо заспа, забравяйки отвращението си.
На сутринта — сумрачна, сива и дъждовна — предложи на Ота Куон къс изсъхнал хляб, а той го прие с благодарност, хапна малко и го подаде нататък. Останалите лакомо наблюдаваха, но никой не се ядоса, когато коматът свърши, без да стигне за всички. Питър не хапна и залък. Очакваше да му го върнат, но сви рамене с примирение.
Втората нощ, която прекара сред изрисуваните хора, не можа да мигне и за миг. Ръмеше и допирът на мокра плът, боя и мръсотия го накара да стане и да затрепери сам-самичък. Накрая обаче се намъкна обратно в купчината тела — отвратен, но почти замръзнал.
Следващият ден беше същинска агония. Целият отряд се движеше по-бързо, на бегом по покрита с трева ливада, пресечена от множество канали, широки колкото изпънат мъжки крак. Изрисуваните хора ги прескачаха с лекота, но Питър падна няколко пъти. Винаги му отвръщаха с протегната ръка и гръмогласен смях.
Спътниците му носеха меки обувки от тънка кожа, често боядисани в същия цвят като телата им, тъй че в началото не ги беше забелязал. Неговите — евтини, като за роб — се разпадаха, а ливадата бе осеяна с остри пръчки, които постоянно нараняваха стъпалата му. Всеки път му помагаха, всеки път — с присмех. Беше изтощен, куцаше лошо и изобщо не знаеше къде се намира, така че когато Ота Куон спря, Питър почти се блъсна в него.
На два метра пред тях стоеше същество, изскочило сякаш от нечий кошмар — красиво чудовище с размерите и тежестта на кон.
На главата му имаше гребен като ангелски шлем, а на лицето му — хищен клюн и безизразни сиви очи с цвета на току-що изковано желязо. Имаше и крила, малки, но болезнено красиви.
Питър не можа дори да го погледне — за трети път през изминалите дни го връхлетя ужас, който му пречеше да мисли.
Ота Куон успокоително сложи ръка на рамото му, а Скадай вдигна ръка.
— Ламбо! — извика той, а величественото създание изръмжа и вдигна ноктестата си лапа. Питър забеляза, че лявата е обвита в платно, като ранена човешка ръка. Чудовището отново изръмжа (ако това беше говор, значи гласът му бе твърде дълбок, за да го разбере Питър), а после изчезна в храсталака. Скадай се обърна и вдигна лъка си.
— Гоц она! — извика той. Отвсякъде му отвърнаха с рев и Питър залитна, осъзнал, че около него има десетки, ако не и стотици изрисувани воини. После сграбчи ръката на Ота Куон.