— Какво… какво беше това? — попита той, а боядисаният в черно мъж хитро му се усмихна.
— Адверсарий. Пазител на Дивото. — Той се вгледа в Питър. — Демон, дребни човече. Още ли искаш да станеш един от нас?
Питър с мъка си пое дъх. Гърлото му отново се беше стегнало.
Ота Куон сложи ръка на рамото му.
— Ще прекараме нощта в истински лагер. Може пък да поговорим, сигурно имаш въпроси. Аз не знам много, — сви рамене той, — но обичам живота със сосагите и съм един от тях. Никога не бих се върнал обратно, дори да бях граф. — Той сви рамене. — Този живот не е за всеки. Сосагите са свободни хора. Ако не искаш да живееш с тях, просто си върви. Дивото може да те убие, но сосагите няма да го направят.
— Свободни хора ли? — попита Питър. Това го беше чувал и преди.
— Имаш много да учиш — отвърна Ота Куон и го плесна по рамото. — Тръгвай сега, после ще говорим.
Хектор Лохлан влезе в двора на големия хан в Дормлинг като принц, който се връща у дома си. Хората наизлязоха, за да го гледат и дори го аплодираха. Ханджията излезе лично, за да му стисне ръката.
— Колко глави караш? — попита той.
Лохлан се ухили.
— Две хиляди шестстотин и единадесет — отговори той. — Имай предвид, ханджийо, че това включва и козите, а тях аз не ги обичам.
Ханджията на Дормлинг, чиято титла бе толкова благородна и му осигуряваше толкова власт, колкото тези на лордовете от Юга, въпреки че принадлежеше на дебел, плешив мъж с престилка, потупа Лохлан по гърба.
— Вече десет дни те чакаме. Братовчед ти дойде, за да се присъедини към теб. Казва, че на юг нищо не е както трябва. — След миг той добави: — Бояхме се да не си разорен. Или пък мъртъв.
Лохлан прие чашата вино, подадена му лично от дъщерята на ханджията и вдигна тост.
— За твое здраве, девойче.
Тя се изчерви, а Хектор отново се обърна към баща ѝ.
— Хълмовете са безлюдни — рече той. — Сега разбирам защо. Колко далеч на юг са неприятностите? Да не е нещо с краля?
Ханджията поклати глава.
— Братовчед ти каза, че Албинкърк гори — рече той. — Но ела, седни. И доведи хората си. Загражденията са готови и ще стигнат дори за твоите две хиляди шестстотин и единадесет говеда. Умирам да купя няколко — ако тая вечер ще искаш пържола, Хектор Лохлан, първо ще трябва да ми продадеш кравата, толкова съм закъсал.
Понесли подноси със силно пиво и планини от пресен хляб и миризливо сирене, хората на ханджията нападнаха джелепите като армия. Когато и най-младият сред тях получи заслужената си дажба за добре дошъл, водачът им вече се беше измил от насъбраната кал. Почиваше си в зала, достатъчно пищна, за да се сравни с дома на някои лорд, разглеждаше един нов гоблен, внесен от Изтока и се усмихваше на задника на една от местните хубавици, която се оказа зряла жена със собствено мнение, както бе научил току-що. Лохлан потърка ръката си на мястото, където го беше ощипала (силно като сухоземен рак) и се разсмя.
— Конър се опита да ме накара да платя такса — продължи той, а ханджията и останалата част от публиката поклатиха глави. — Тъй че сами си отворихме пътя — сви рамене джелепинът. — Доста народ избихме. Съмнявам се да са останали достатъчно, че да удържат земята, ако някой реши да я превземе сега.
Джелепите никога не се опитваха да превземат чужди земи. Те караха добитък.
Братовчед му Ранълд си проправи път през тълпата.
— Я колко си пораснал! — извика Хектор и мощно го прегърна. После се отпусна обратно в стола си и отпи голяма глътка пиво. — Албинкърк гори, така ли? Лоша новина. Ами панаирът?
Ранълд поклати глава.
— Бързах много и не съм спирал. Като стигнах до Петия мост, вече бях от източната страна, тъй че останах там и продължих през провинцията. — Той сви рамене. — Нищо не видях.
Ханджията сви рамене.
— Ако знаех, че ще пристигнеш днес, щях да задържа проклетите търговци — каза той. — Твърдяха, че били част от търговски керван, който идвал от Тива. Загубили и стоката, и робите си.
Хектор кимна.
— Възможно е.
Това беше сезонът на големите кервани.
— Морейци бяха. Двама. Казаха, че ги нападнали от засада и унищожили целия керван. — Ханджията повдигна рамене. — Синовете ми казаха, че преди десет дни видели голям керван от Тива на южния път, тъй че оттук не са минавали. — Той пак сви рамене. — Нямам вяра на морейците, но онези нямаха причина да лъжат.
— Какво точно ги е нападнало? — попита Хектор.
— По този въпрос така и не се разбраха — отвърна домакинът.
— Рекоха, че било Дивото — обади се един смел млад чифликчия, който често посещаваше хана и ухажваше една от дъщерите на ханджията. — Поне по-младият тъй рече.