Ханджията пак сви рамене.
— Вярно е. Някои казаха, че е било Дивото.
Хектор бавно кимна.
— По пътя насам не видях и едно животно, по-едро от куче, в това съм сигурен — рече той и поклати глава с уморено отвращение. — Дивото да нападне Албинкърк?! А кралят къде е? Моят добитък изхранва и неговите хора.
Ханджията въздъхна.
— Честно казано, не знам — каза той. — Пратих двама от синовете ми и още десетина мъже да проучат, конете им са бързи. Ще видим какво ще ни кажат. Хората разправят, че зърнали отвъдстенци из гората. Сосаги. Ако беше вярно, сосагите щяха да ги видят първи и да ги изядат с парцалите, мен ако питаш, но аз съм си подозрително копеле.
Хектор си пое дълбоко дъх.
— Значи ще има война.
Ханджията извърна поглед.
— Да се надяваме, че няма да има.
Хектор отпи още една глътка бира.
— Хвани надеждата с едната ръка, фъшкията — с другата и виж кое от двете вони по-силно. Кога очакваш новини от твоите пратеници?
— Утре.
— Стига отвъдстенците да не са ги изяли. — Хектор срита меча пред себе си, за да освободи място за краката си и се облегна назад, подпирайки стола си на стената. — Кълна се в петте рани на Христа, ханджийо, това приключение няма да го забравя! Да прекарам животните през армия от Дивото — туй дори тейко ми не го е правил.
— Ако няма да има панаир, само ще прахосаш куража и стрелите си — отбеляза ханджията. — От Лисен Карак може да не е останал камък върху камък, докато стигнеш до там.
Хектор изправи стола си.
— Истината казваш — рече той. — Няма какво да го мисля, преди да науча повече. — Той огледа хората в залата. — Водя арфист и дузина други музиканти и освен ако Дормлинг е останал без пари, смятам да заложа златен дукат срещу медна котка, че тази вечер ще се насладим на танци и толкова хубава музика, че феите ще ни завидят. Така че стига сме приказвали за война. Дайте да пием и да се забавляваме!
Една висока сервитьорка, застанала до далечния вход на залата, потропа с крак и кимна одобрително, а най-младата дъщеря на ханджията плесна с ръце.
— Ето затова си принц на джелепите — одобрително заяви тя. — Да пием за Хектор, принцът на Зелените хълмове!
Хектор Лохлан се намръщи.
— Зелените хълмове нямат друг господар освен дракона от Ерк — рече той. — Той не понася съперници и чува всичко, което говорят хората, тъй че хайде по-добре не ме изкарвайте господар на никакви хълмове, а, ханджийо?
Ханджията отпи голяма глътка пиво, обгърна раменете на дъщеря си с ръка и рече:
— Миличка, нали знаеш, че никога не бива да говориш така. Драконът не е приятел на хората, но не ни е и враг, поне докато не му се пречкаме и държим кошарите там, където ни заповяда. Мм?
Момичето избухна в сълзи и избяга под втренчените погледи на останалите. После мигът отмина и жената до вратата плесна с ръце:
— Майната му на дракона! — смело каза тя. — Викнете арфиста!
Облечена само в дълга риза от полупрозрачен лен и копринени чорапи с червени кожени жартиери, Дезидерата се излегна на кушетката в личните си покои. При вида на господарката си дойката неодобрително изцъка с език и се захвана с херкулесовата задача да събере обувките ѝ.
Дезидерата беше взела свитък, дневник и оловен молив със сребърна обвивка и яростно пишеше.
— Защо не правят всички колела за каруци с еднакви размери? — попита тя, а Дайота изкриви лице.
— Защото майсторите на колела не споделят размерите им едни с други, господарке.
Дезидерата приседна.
— Наистина ли?
Дайота отново изцъка, потърси втория копринен чехъл и го откри под кушетката.
— Всеки майстор използва свой собствен набор от размери. Обикновено го е наследил от баща си или дядо си. Някои правят самите каруци с ширината на най-тесния мост. Аз израснах в планините, а там най-тесен беше Мостът на орхидеите. Никой каруцар не би изработил каруца, по-широка от него и никой майстор на колела…
Дезидерата изсумтя нетърпеливо.
— Разбирам. Военните каруци обаче… — Тя поклати глава. — Такова нещо просто няма. Имаме васали, които ни предоставят каруци. Ние им даваме хижи и ферми, а в замяна получаваме каруца с каруцар. Можеш ли да си представиш нещо по-тромаво? Да не говорим, че когато каруцата се счупи, кралят трябва да се оправя. — Тя задъвка сребърния молив. — Той има нужда от професионален обоз. Каруци, готови за война и каруцари, на които се плаща.
След тези думи Дезидерата продължи настървено да пише.
— Предполагам, че би било твърде скъпо, милейди — каза Дайота, а кралицата поклати глава.