Дезидерата беше пределно наясно, че нейната секретарка-интелектуалка е спечелила обожанието на един от най-мъжествените рицари на краля. Всички в двора се дивяха на това и дори кралицата беше любопитна как точно е станало.
Лейди Алмспенд седеше съвършено неподвижно и приятелката ѝ отлично разбираше, че току-що е преглътнала хаплива забележка.
Кралицата я целуна.
— Мир, Бека. Посвоему аз съм далеч по-образована от теб — тя се засмя. — Освен това съм кралица.
Тази проста истина разсмя дори сериозната лейди Алмспенд.
— Кралица сте.
По-късно, докато раздаваше правосъдие, Дезидерата повика двама от оръженосците на краля и ги прати да занесат писмата. Единият беше щастлив, че отива при армията, макар и само за ден-два. Другият яхна коня в по-мрачно настроение, за да отнесе вест на един оттеглил се от светския живот рицар.
Кралицата позволи и на двамата да целунат ръката ѝ.
Хармодий караше втора безсънна нощ. Опита се да не мисли за лекотата, с която бе вършил подобни подвизи преди четиридесет години. Тази вечер, докато бавно яздеше уморения си кон, можеше само да се надява да се задържи на седлото и да се моли животното да не се спъне, да не загуби някоя подкова или просто да не умре под него.
Магьосникът беше изтощил всичките си запаси от сила, като издига защити, хвърля мълнии и тъка разубеждаващи фантазми с ентусиазма на много по-млад мъж. Грижливо събираните му запаси бяха напълно изчерпани. В интерес на истината, изживяването беше прекрасно.
Младите чародеи имат енергия, старите — опит, а някъде по пътя между младостта и старостта чака най-великият миг за всеки маг. Хармодий бе приел, че неговият е отминал преди двадесет години, но предната нощ хвърли завеса от огън, дълга близо километър, мятайки я пред галопиращия си кон като демоничен плуг.
— Ха! — изрече той на глас.
Час след като угаси огненото острие, срещна чужденец, възседнал изтощен кон. Мъжът го наблюдаваше предпазливо, а Хармодий дръпна юздите.
— Какво ново? — попита той.
— Албинкърк — изпъшка мъжът. Говореше с морейски акцент. — Само замъкът още се държи. Трябва да съобщя на краля. Дивото ни нападна!
Хармодий поглади брадата си.
— Слезте за миг от коня и ми позволете и аз да пратя съобщение на краля — помоли той, а после добави: — Аз съм личният му маг.
— Сер Алкеос Комнена — представи се смуглият мъж и прехвърли крак над задницата на коня. Хармодий му даде малко подсладено вино и със задоволство го наблюдава, докато той разтриваше коня си и преглеждаше краката му.
— Чист ли е пътят? — попита рицарят и за миг Хармодий си позволи да изпита огромно удовлетворение.
— Мисля, че няма да срещнете никого — каза той. — Алкеос, значи? Братовчедът на императора.
— Да, същият — отвърна мъжът.
— Колко странно, че ви срещам тук — каза Хармодий. — Чел съм някои от писмата ви.
— Изчервявам се, а вие не можете да го видите. Вие сигурно сте лорд Хармодий, чел съм всичко, което сте писали за птиците. — Той се разсмя малко истерично. — Вие сте единственият варва… единственият чужденец, чиито писания на високия стил се четат на глас в двора.
Хармодий беше запалил една самовилска светлинка и пишеше настървено.
— Тъй ли? — разсеяно попита той.
— Макар че не сте писали нищо ново вече от пет години, нали? Или десет? — По-младият рицар тръсна глава. — Съжалявам, милорд. Мислех, че сте мъртъв.
— Не сте били много далеч от истината. Ето, занесете това на краля. Аз пътувам на север. Кажете ми, видяхте ли херметисти да се бият срещу Албинкърк?
Сер Алкеос кимна.
— Към стените се спусна нещо грамадно. Призова самите звезди от небето и ги стовари върху замъка.
Двамата си стиснаха ръцете.
— Дано се срещнем отново при по-благоприятни обстоятелства — каза му сер Алкеос.
— И аз се надявам на същото, сер.
С тези думи се разделиха — единият потегли на север, а другият — на запад.
„Кой би могъл да призове звездите от небето и да ги запрати срещу крепостна стена?“ — запита се Хармодий, притеснен, че отговорът може да бъде само един.
Последните слънчеви лъчи му разкриха, че над Албинкърк се вие дим, а ако градът го нямаше, той оставаше без план за действие.
Първоначалният му ентусиазъм почти се беше изпарил. Според доказателствата и думите на сер Алкеос, от север се беше спуснала мародерстваща армия от Дивото и той се страхуваше до мозъка на изморените си, премръзнали кости, че от постигнатото от крал Хотор не е останало нищо. Най-лошото беше, че онзи, който бе омагьосал него, беше на свобода, при това с армия.