— Йесу Христе — възкликна магьосникът.
Мръсотията по рамото му не беше мръсотия — брънките на ризницата бяха прогорили плътта. Изгарянията дори не бяха червени, а черни.
— Изправи се срещу адверсарий — каза мъжът. — Пъклено изчадие. Не избяга дори когато то взе да бълва огън срещу него.
Хармодий усети, че затваря очи. Не разполагаше с достатъчно енергия, за да спаси този смел човек, което беше жалко, тъй като му беше нужна съвсем малко органична сила, за да стабилизира изгарянията. За тази магия бяха нужни много знания и умения, но малко сила. Макар че при мисълта, че тя е органична, му хрумна нещо.
Докосна се до собствените си резерви — предметите, които бе омагьосвал внимателно в продължение на години, просмуквайки ги със светлина, които бе насищал с обилното златно сияние на Свещеното слънце. Сега всички те бяха празни и студени, дори най-големият му резервоар — собствената му кожа. И все пак, ако следваше логиката от експеримента в кулата…
— Всички да се отдръпнат — нареди той. Нямаше сили да обяснява — или щеше да се получи, или не. — Изтощен съм — каза той на стария войник. — Разбирате ли какво означава това?
— Означава, че не можете да церите, нали? — рече Стария Боб.
— Почти. Ще се опитам да почерпя сили от местен източник. Ако се проваля, няма да се случи нищо. Ако успея… — Хармодий потърка очи. — В името на Хермес и на светците, ако успея, мисля, че нещо ще се случи.
Старият Боб изсумтя.
— Винаги ли обяснявате така ясно? — подигравателно попита той и му подаде една стъкленица. — Първо си пийнете. Виното е хубаво.
Хармодий отблъсна ръката му, а станалите се отдръпнаха или избягаха до огъня — никой не искаше да гледа как работи един магьосник освен Стария Боб, който наблюдаваше с предпазливото любопитство на котка. Хармодий посегна към зелената сила, която не беше далеч. Не искаше да знае какво представлява, просто се вкопчи в енергията ѝ…
… и нощта се взриви от писъци.
Никой не работи с абсолютните сили във Вселената години наред, без да развие способността да се съсредоточава до безскрупулност. Хармодий се съсредоточи върху силата, която му бе тъй трудно да сграбчи и която оставяше странен вкус в устата му. Той щеше да го отблъсне веднага, ако по време на експеримента си не се беше уверил по научен път, че създание от Дивото може да общува с херметист. Обратното също трябваше да е вярно.
Писъците продължиха и хората наоколо бяха обзети от нещо като дисциплинирана паника — сграбчваха оръжията си, успокояваха конете. Хармодий ги усещаше, но не достатъчно ясно, че да прекъсне желязната верига, която го свързваше с далечния зелен източник. Той се вкопчи в него като бебе, жадно захапало гърда. Вкопчи се безмилостно.
Тогава енергията се вля в него, изпълни го със странна вечнозелена горчивина… и изведнъж той разполагаше с много повече сила, отколкото му беше нужна за простичкото му заклинание. Въпреки това той започна да работи с нея, като първо я вложи в една сложна магия, а после — в два едновременни фантазма, които постигна, разделяйки се мисловно на две, точно както му бе показал учителят му толкова отдавна. Разполагаше с толкова сила, че можеше да се раздели още на две, позволявайки на част от себе си да наблюдава мрака. Имаше чувството, че черпейки от зелената сила, е разбунил кошер.
Една селска вещица можеше да насочва силата с двете си ръце поотделно. Хармодий умееше да използва всеки пръст като канал, а пръстените и другите си украшения — като клапи и резервоари. В този момент разчиташе на много от тях. Първата му работа беше да огледа изгарянията. Оказаха се много по-сериозни, отколкото му се сториха на светлината на огъня — почернялата кожа беше овъглена, а на някои места огънят бе проникнал през плътта чак до мускулите и подкожната тлъстина. Тези изгаряния бяха смъртоносни и докато Хармодий се бореше да спре болката и да изцери най-сериозните наранявания, човекът гаснеше.
От всички форми на лечителството церенето на изгаряния беше най-трудната, а въпреки цялото си могъщество Хармодий не беше лечител. В продължение на десетина секунди той се бореше с нишките на силата, опитвайки се да съгради овъглената плът наново, но успяваше единствено да я обгори още повече. За тази работа се искаше невероятен самоконтрол, а раздразнението и изтощението го принудиха да използва много повече от зелената сила, отколкото възнамеряваше. Тя преминаваше през него на талази и той я насочваше директно в рамото на младежа.
Хармодий беше чувал за чудотворни изцерявания, но никога преди не бе виждал такова. Частица от кожата, голяма колкото бронзова монета, заздравя под ръката му, а ясно видимите за изостреното му зрение белези просто избледняха и изчезнаха. Беше невероятно.