— Пусни ме, Том — рече капитанът и исполинът го остави обратно на земята.
— За какво беше всичко това?
— Моят оръженосец-идиот е обезчестил местна девица за забавление.
Капитанът си пое дълбоко въздух.
— Аз я обичам! — извика Майкъл с хленчещ, изтънял от страх глас.
— Може, може — кимна Том. — И аз обичам жените, които чукам. — Той се ухили. — Това е просто една от пачаврите на Ланторн. Нищо страшно не е станало.
Кейтлин избухна в сълзи, а капитанът поклати глава.
— Игуменката… — започна той, а Том кимна.
— Да, няма да го приеме добре — съгласи се той и погледна към Майкъл. — Няма да те питам какво си мислил, защото мога и сам да се досетя.
— Разкарай го от погледа ми — каза капитанът. — Тоби, помогни на момичето да се облече и я заведи… не знам. Можеш ли да я изведеш от тук, без да ви видят всички?
Тоби кимна сериозно.
— Да — каза той с явно желание да помогне. Тоби не обичаше да вижда героите си сърдити, особено един на друг. Денят дори не беше започнал, а капитанът имаше свирепо главоболие.
— Ти какво правиш тук? — попита той Том.
— Дръзката беше излязла с един от патрулите и съобщи, че намерили останки от някакъв керван до Замъка на моста — обясни Том. — Имам лоши новини.
Дръзката се върна след час, свали едно дете от седлото на бойния си кон и отсечено отдаде чест на капитана.
— Двадесет и три фургона, изгорени до един. Намерихме шестдесет трупа, още не бяха започнали да се разлагат. Не са се отбранявали кой знае колко. — Жената сви рамене. — Бяха малко понаръфани — добави тя и понижи глас, защото наоколо имаше много хора, които чакаха новини. — Изгризани са до кокал, капитане.
Той потърка брадичката си, погледна отчаяните хора, наобиколили коня му и разбра, че макар че бе повдигнал духа им с набезите срещу вражеския лагер, след новата вълна от ужас от това не е останало почти нищо.
— Връщайте се на работа! — викна им Червения рицар.
— Нямаме работа! — извика един мъж и тълпата в двора гневно заломоти.
Капитанът беше яхнал коня и се готвеше да излезе да патрулира. Беше неспокоен и смазан, също като тях и имаше нужда да действа, за да се разсее… но той бе техният капитан.
— Потегляйте на север — кимна той на Гелфред, — и по-бързо. Знаеш какво ни трябва.
После прехвърли крак над гърба на Грендъл и слезе от седлото.
— Уил Главореза, Дръзката, елате с мен. Останалите — добра работа, вървете да си починете — подкани ги капитанът и ги поведе навътре в сградата. Майкъл също слезе от коня си и изглеждаше толкова бесен, колкото се чувстваше капитанът, след като пропусна възможността да превърне глождещия ужас в обикновен страх. Момчето знаеше, че сега няма да може да изкупи греха си, но поведе двата бойни коня към конюшните, без да обели и една обидна дума.
Сестра Майрам, най-едрата и по тази причина най-разпознаваемата от сестрите, минаваше през двора, понесла кош, пълен със сладкиши за децата. Капитанът срещна погледа ѝ и ѝ махна.
— Игуменката трябва да научи за това — каза ѝ той, а тя сложи една бисквита в ръката му го изгледа с такова кисело неодобрение, че погледът ѝ можеше да пресече мляко. Под бисквитата той намери парче паус.
Искам да се видим тази вечер.
Стори му се, че го удря гръм.
Когато се появи игуменката, той бе още в покоите си. Свали бронираните си ръкавици и ги остави на полицата, но шлемът още беше на главата му. Дръзката го пое, а той се обърна към царствената жена, която стоеше зад него, сключила ръце пред себе си. Носеше колосано расо без нито една гънка.
Капитанът се усмихна, тя не му отвърна, а той въздъхна.
— Изгубили сме още един керван на път към панаира, шест левги на запад по пътя към Албинкърк. Загиналите са повече от шейсет, а оцелелите всяват паника сред хората ви, сред моите — също. — Той въздъхна. — Сред тях има бежанци от Албинкърк, който за жалост е бил превзет от Дивото. За в бъдеще води новите бежанци при сер Майлъс — каза той на Дръзката. — Все едно колко са зле. Нека той овладее брътвежите им.
Дръзката кимна.
— Трябваше сама да се сетя… — уморено каза тя, но той я прекъсна:
— Не, Дръзката. Аз трябваше да се сетя.
Уил Главореза поклати глава.
— По-зле е, отколкото си мислите, кап’тане. Не сте оттук, нал’ тъй?
Капитанът го изгледа гневно и продължително и стрелецът се разтрепери.
— Извинявайте, сер.
— Всъщност познавам планините на север доста добре — тихо каза капитанът. Уил обаче нямаше да се откаже толкова лесно. Извади нещо от чантата си и го сложи на масата.
Щом го зърна, игуменката пребледня като смъртник, а капитанът повдигна вежда.
— Абенаки — каза той.