— Или куости, но най-вероятно са сосаги. — Уил му кимна с уважение. — Значи наистина сте оттук.
— Колко са? — попита капитанът.
Стрелецът поклати глава.
— Поне един. Що за въпрос е това?
Перото от чапла на масата беше богато украсено с боядисани в червено таралежови бодли, внимателно прикрепени по цялата му дължина. Уил се огледа, а после като същински магьосник измъкна втори предмет — малка кесия, украсена със сложно преплетени кожени плитки. Когато публиката му не реагира, той се ухили и разкри изпочупените си зъби.
— Ърки. Метър и половина високи, мускулести и зли. Изработват страхотни неща. — Той погледна игуменката. — И обичат да ядат жени.
— Достатъчно, Уил.
— Само казвам. Имаше и следи.
Той сви рамене.
— Добре си се справил, Уил. Сега ме остави на спокойствие — нареди капитанът и посочи към вратата с брадичка. Навъсеният Уил получи един сребърен леопард, захапа го, ухили се и излезе.
Щом останаха сами, капитанът погледна към игуменката.
— Какво става тук? — попита той, а тонът му беше любезен, но професионален. — Това не са случайни набези на Дивото, няколко изчадия, прескочили Стената, за да правят бели. Това е война. Демони, змейове, ърки, а сега и отвъдстенци… Липсват само няколко блатници, един-два трола, а накрая сигурно ще се появи и драконът. Игуменке, ако знаете нещо, мисля, че сега е моментът да го споделите с мен.
Тя срещна погледа му.
— Мога да направя някои предположения — каза игуменката, а ъгълчетата на устните ѝ се извиха надолу. — Доколкото разбрах, най-малката дъщеря на Ланторн е прекарала нощта тук, така ли е? — лукаво попита тя.
— Да. Изнасилих я няколко пъти, а на сутринта я изхвърлих гола на двора — отвърна капитанът с явно раздразнение. — По дяволите, говорим за важни неща.
— А Кейтлин Ланторн не е важна, така ли? Според моя Йесу е толкова важна, колкото сте вие, сер. Колкото съм и аз. А може и по-важна да е. Спести ми перченето си, момченце, знам защо си толкова докачлив. Прекарала е нощта с оръженосеца. Знам, защото разговарях с малката. — Тя го изгледа. — Той ще се ожени ли за нея?
— Не говорите сериозно — каза капитанът. — Майкъл е син на именит благородник. Точно сега може и да не се разбира със семейството си, но те рано или късно ще му простят. Мъжете като него не се женят за курви.
— Допреди няколко дни е била девица — рече игуменката. — Това, че я наричате курва, не я прави такава. За вас обаче не съм толкова сигурна.
— Добре — кимна капитанът. — Тя е добро, почтено момиче с висок морал, а моят пропаднал оръженосец я е прилъгал в леглото си. Ще се погрижа да си плати за това, както морално, така и финансово. Сега може ли да поговорим за истинската заплаха?
— Може би вече говорим за нея. Досега никое създание от Дивото не ни е навредило толкова, колкото вашите хора — рече игуменката.
— Това не е вярно, милейди. Кълна ви се, ще се погрижа това момиче да получи правосъдие. Признавам, сутринта никак не ми заприлича на курва и си казах, че е много млада. Срамувам се, че оръженосецът ми е постъпил така.
— Какъвто господарят, такъв и слугата — рече игуменката.
Капитанът сви юмруци, но се овладя се и сплете пръсти пред себе си.
— Мисля, че избягвате темата. Сестра Хавизия е била убита, а покушението е било планирано. Може тя да е била мишената, може би вие — във всеки случаи, някой от хората ви е помогнал на демона, който го е извършил. След това предателите са се изпокарали, единият е убил другия и е заровил тялото му на западния път. Ние пристигнахме малко след това, открихме змей и го убихме. Двамата с Гелфред се натъкнахме на двойка демони, единият загина, а другият избяга. Разузнахме и открихме армия, събрана от могъщ магьосник. От тази сутрин горите наоколо бъкат от чудовища, а пътят към Албинкърк е отрязан. Самият Албинкърк е бил превзет от Дивото и според мен, милейди, вие знаете повече, отколкото ми казвате. Какво всъщност става тук?
Игуменката се извърна.
— Нищо не зная — каза тя, а тонът ѝ ясно издаваше, че не умее да лъже.
— Да не сте отсекли свещената дъбрава? Да не би фермерите ви да насилват нимфи? В името на всичко свято за вас, игуменке, ако не ми помогнете да разбера какво става, всички ще умрем. Това е истинско нашествие, първото от младостта ви насам. Откъде идват? Северът рухнал ли е? Защо Дивото настъпва с такава сила? Израснах на Стената, бил съм в селата на отвъдстенците, ял съм от храната им. Повече са, отколкото ни се ще да признаем — десетки хиляди. Ако са се съюзили с Дивото, ще ни пометат. Какво точно става тук?
Игуменката си пое дъх, сякаш за да се овладее, успя и повдигна вежда.
— Наистина, капитане, знам толкова, колкото и вие. Не мога да си обясня действията на диваците, а Дивото е просто име, което сме дали на цялата пасмина, нали? Не е ли достатъчно, че сме праведни и се опитваме да се защитим, да защитим нашия Бог и нашия начин на живот, а те просто искат да ни ги отнемат?