— Утре… Не, утре никой няма да излиза. Утре ще копаем. Вдругиден ще пратим четири патрула във всички посоки, освен на запад, а на третия ден ще взема половината рота и ще тръгнем на запад възможно най-бързо. Ще се опитаме да изминем двадесетина левги, ще съберем всички търговци и кервани, на които попаднем и ще хвърлим един поглед на Албинкърк. После ще се върнем с достатъчно хора, за да убием врага, който и да е той.
Том кимна.
— Добре, но попаднем ли на засада от стотина отвъдстенци, свършено е с нас, дори да не са си довели няколко демона, един-два змея и стотина ърки, които да ни оглозгат кокалите.
Капитанът изкриви устни.
— Ако се сгушим тук и не поемем инициативата, и без друго ще умрем — каза той. — Освен ако кралят доведе армия.
Игуменката се съгласи.
— Крепостите до Стената може вече да са превзети, нищо не се знае — каза капитанът и присви очи, сякаш това го интересуваше особено много. — Във всеки случай, не можем да разчитаме на помощ отвън, нито да се надяваме, че това ще премине. Трябва да се държим така, сякаш разполагаме с безкрайно количество хора и провизии, да се опитаме да държим пътя на изток отворен и да примамваме врага да влиза в битките, които избираме ние. — Капитанът огледа хората си. — Всички ли са наясно с плана? Трябва да имаме готовност да унищожим моста — обърна се той към игуменката.
Тя кимна.
— Има един фантазъм, с който можем да го направим. Аз го владея — превъртя ли един определен ключ в ключалката на портата, мостът ще падне в реката.
Всички кимнаха одобрително, а капитанът се изправи.
— Много добре. Сер Майлъс, сер Йеханес, вие ще ръководите строителните работи. Том, Дръзката, вие двамата ще водите патрулите. Пиянде, заеми се с рамките на арбалетите и ги постави на четири добре прикрити места. — Той се усмихна. — Там, където е отбелязал Майкъл. Пиянде, поеми и смяната на караула в крепостта. Не мисли кой е войник, кой — прислужник и кой — стрелец. Гледай само да са достатъчно.
Всички кимнаха.
— А вие какво, ще спите ли? — попита Том Лошия.
Капитанът се усмихна на игуменката.
— Аз и милейди ще забъркаме една хубавичка мъгла — каза той. — Тя е могъща магьосница.
Беше истинско удоволствие да види как очите ѝ се разширяват от изненада.
Йеханес зяпна.
— А вие, капитане?
— Аз съм средно талантлив магьосник. — Той кимна на новия комендант. — А, Майкъл. Остани, ако обичаш.
Другите се изнизаха, а оръженосецът застана смутено до вратата. След малко тримата останаха сами.
— Какво имаш да кажеш в своя защита? — попита игуменката.
Майкъл се сгърчи.
— Обичам я — рече той.
За негова огромна изненада, тя се усмихна.
— При дадените обстоятелства това беше най-добрият възможен отговор. Ще се ожениш ли за нея?
Капитанът изсумтя, но Майкъл изправи рамене.
— Да.
— Храбър млад глупак си, в това няма съмнение — кимна тя. — Чий син си?
Майкъл стисна устни, но игуменката го викна с пръст при себе си и той се подчини. Тя се наведе напред, докосна челото му и изведнъж проблеснаха цветни искри, сякаш се беше счупило огледало.
— Син си на Тоубри! — каза тя и се разсмя. — Познавам го, ти си два пъти по-красив и два пъти по-благороден от него. Той още ли е същата слабохарактерна фурнаджийска лопата?
Майкъл остана на мястото си.
— Да, такъв си е — рече той.
Игуменката кимна.
— Капитане, нищо няма да предприема преди края на тази война, но ще ви кажа следното — и като жена, живяла в кралския двор, и като астролог. Кейтлин Ланторн далеч не е най-неподходящата съпруга, която би могло да си вземе това момче.
Майкъл погледна господаря си, от когото се страхуваше много повече, отколкото от десет игуменки, взети заедно.
— Аз я обичам, милорд — рече той.
Капитанът си спомни за бележката в ръкавицата си и за думите, току-що изречени от игуменката. Беше усетил силата им, сториха му се почти пророчески.
— Много добре — каза той. — Най-красивите любовни истории процъфтяват по време на обсада. Майкъл, не ти е простено, по-скоро си помилван. Помилването ти обаче не означава, че ти позволявам отново да примамиш момичето в покоите ми. Ясно ли е?
Игуменката изпитателно се вгледа в оръженосеца.
— Ще се ожениш ли за нея?
— Да! — предизвикателно отвърна Майкъл, поклони се и излезе.
Капитанът погледна игуменката и се усмихна.
— Сестрите ѝ с нея ли ще заминат? Нямам съмнение, че ще оживят в ежедневието в замъка.
Тя сви рамене.
— Той трябва да се ожени за нея. Чувствам го.
Капитанът въздъхна, после — още веднъж. Беше установил, че няма кой да му помогне да си свали доспехите.
— Е, отиваме ли да забъркаме една хубава мъгла? — попита той.