След малко най-едрият наемник слезе тежко по стълбите, хвана погледа му и се усмихна. Страхът заля отец Хенри като вълна от мръсна студена вода. Какво знаеше този човек?
Щом великанът отмина, свещеникът се надигна от писалището си, пресече крадешком параклиса, спря пред олтара и бръкна под покривката, за да се увери, че бойният лък и стрелите му са още там. Лицето му увисна от облекчение и той побърза да се върне при писалището си, като си представяше как една от стрелите му пронизва слабините на великана, докато той слуша писъците му.
Пратениците се върнаха, но не бяха научили достатъчно, за да разубедят Хектор. Той огледа грубата скица на провинцията и поклати глава.
— Ако тръгна на запад, все едно съм превел животните през планините, до Тива — каза той, — а това нямам намерение да го правя. В Харндън и Харнфърд имам клиенти, които си чакат стоката. Единственият начин да прекараш няколко хиляди глави добитък на запад от планините е по пътя.
Ханджията цяла нощ танцува, освен това се беше наливал както със собствената си бира, така и с някакъв противен вносен алкохол и главата му се пръскаше от болка.
— Ами, тогава изчакай тук и прати съобщение на краля — рече той, но Лохлан поклати глава.
— Остави това, тръгвам в първи зори. Колко души можеш да ми дадеш, ханджийо?
Ханджията направи физиономия.
— Може би двадесет.
— Двадесет ли?! Тук има стотина мъже, които пилеят парите ти и стоят без работа.
Ханджията на свой ред поклати глава.
— Дивото идва — рече той, — а за разлика от някои аз няма как да си замина. Трябва да удържа хана.
— Можеш да го удържиш и с тридесет души. Останалите ми ги дай.
— Ако и тридесетте бяха герои като теб, добре, но те са обикновени хора. Трябват ми шестдесет.
— Значи сега ще ми дадеш четиридесет? Тъй по̀ бива. С тях хората ми стават почти сто — достатъчно, за да пазят стадото и отпред, и отзад, че и да ми останат достатъчно за нападение. — Лохлан огледа скицата си. — Като слезем от хълмовете, очаквам да стане по-зле и ще ми трябват коне. Тъй че ще взема петдесет от хората ти и двеста коня.
Ханджията се изсмя.
— Ами? — попита той.
— Да. В замяна на една трета от чистата ми печалба — рече Лохлан.
Очите на домакина му се разшириха.
— Една трета?
— От печалбата. В сребро, ще ти платя още щом застана на прага ти по пътя към дома.
Лохлан се усмихваше, сякаш знаеше последното изречение на някоя тайна шега.
— Или няма да ми платиш, ако те убият — рече ханджията.
— Признавам, ако ме убият, изобщо няма да ме е грижа за дълговете ми — кимна Лохлан.
Ханджията дълго обмисля предложението му. Появи се високата сервитьорка и за негова изненада двамата с Лохлан си размениха само една безизразна усмивка. А той беше толкова сигурен, че тъмнокосата жена ще му хареса.
— Нуждая се от пари, а и ти си човек с име — рече ханджията. — Работата е там, че се опитваш да ми отмъкнеш всичките коне и половината войници, за да тръгнеш на някакво безумно приключение, което обещава малко печалба, но много смърт. — Той потърка темето си. — Защо да ти помагам, кажи.
Лохлан ритна меча си до стола и се облегна назад.
— Добре. Ами ако ти кажа, че прекарам ли добитъка на юг, ще ударя най-голямата печалба в историята на семейството ми? — рече той.
— Може, но… — прекъсна го ханджията. Жизнерадостната самоувереност на джелепина го дразнеше.
— Ами ако ти река, че този успех ще направи краля мой длъжник и за говеждото ми ще се открият нови пазари? — продължи Лохлан.
— Може би — рече ханджията.
— Ами ако ти кажа, че прекарах нощта с най-малката ти дъщеря, която сега носи сина ми в утробата си и че го правя за зестрата ѝ и за да стана част от семейството ти? — рече Лохлан.
Ханджията скочи, а на лицето му се изписа гняв.
— Не се ядосвай, Уил Толинс, тя сама дойде при мен. Ще се оженя за нея и ще бъдем щастливи — спокойно каза Лохлан, но за всеки случай сложи ръка на дръжката на меча си.
Другият срещна погледа му и двамата дълго се взираха един в друг. Накрая ханджията се усмихна.
— Добре дошъл в семейството ми.
Лохлан протегна едрата си ръка и той я пое.
— Четиридесет и пет души и всичките коне, които мога да събера до утре. Ще ми отстъпиш половината от печалбата си — четвърт за мен и четвърт вместо зестра за Сара. И ще се ожените днес.
Той задържа загрубялата длан на великана в своята и не усети никаква лъжа. Хектор Лохлан, принцът на джелепите, отдръпна ръката си, плю в нея и пак я протегна. Уил Толинс, ханджията на Дормлинг, я пое, а ханът изкара още една нощ в празненства.