На следващата сутрин Лохлан изведе хората и добитъка си на обляния от влажна светлина път. И последният мъж беше с ризница от блестящи ковани брънки, всяка ризница плътно прилепваше върху тежко палто от лосова кожа, подплатено с овча вълна, а всеки воин разполагаше с тежък лък или арбалет и меч, дълъг поне метър от дръжката надолу. Някои бяха нарамили и брадви, високи колкото тях. Всички носеха островърхи шлемове с козирки, които да пазят лицата им от дъжда, плащове от прещип и високи кожени чизми. Хората на ханджията носеха алени качулки на черни райета, а тези на Лохлан бяха с по-сложна шарка в червено, синьо и сиво, сливаща се в цвят, който се променяше според светлината.
Сара Лохлан стоеше на прага с венец от пролетен жасмин в косите и целуваше мъжа си пак и пак, а огненият цвят на косата ѝ озаряваше утринта като второ слънце. Предишният ѝ ухажор, чифликчията, стоеше на пътя с огромна брадва на рамо, огрян от бледата слънчева светлина. Беше решил по-скоро да умре, отколкото да прекара живота си без нея.
Лохлан го прегърна.
— Не е само тя, момче, и други жени има — рече му той, взе големия си зелен рог от слонова кост, опря го до устните си и го наду, а дълбокият звук отекна из долината чак до Кохоктън. Елени вдигаха глави, за да се ослушат, мечки спираха да пируват след събуждането си от зимен сън, а бобрите, които оглеждаха повредения си от пролетните дъждове бент, отместваха погледи от ремонта. Всякакви твари — люспести и ноктести, черупчести, кафяви и зелени — вдигнаха глави и се чудеха, а гласът на рога се носеше от хълма чак до хребета.
— Аз съм Хектор Лохлан, джелепин от Зелените хълмове и днес тръгвам със стадото си към Харндън! — извика Хектор. — Смърт за всеки, който ми се противопостави, дълъг живот за онези, които ми помагат!
Той наду отново рога, целуна съпругата си, свали един медальон от врата си и ѝ го даде.
— Пожелай ми късмет, сърце мое — каза той.
Тя го целуна, без да отрони и една сълза, а после погледна предизвикателно баща си и се изненада — той ѝ се усмихваше.
Хектор я притисна към ризницата си, а после излезе през портата.
— Да тръгваме! — извика той и керванът потегли с грохот.
Джералд Рандъм се почеса под ленената шапка за десети път тази сутрин. Прищя му се да можеше да спре кервана и да го задържи достатъчно дълго, за да си измие косата.
Магьосникът яздеше до него, почти заспал на седлото си. Рандъм не можеше да се сдържи да не гледа на него по собственическия начин, по който мъж би гледал красива жена, която изведнъж се е съгласила да преспи с него. Да пътува с мага беше невероятен късмет — същинска рицарска легенда.
Тази сутрин керванът бе намалял с един фургон — оказа се, че каруцата на налбантина е спряла на лошо място. Беше потънала в калта и се наложи да прережат гърлата на двата вола. Самият налбантин не зарони сълзи, защото разпределиха инструментите му из други четиридесет фургона, а на него обещаха място в кервана на връщане. Общо взето, загубата му беше малка, но цялата колона беше изтощена, а Рандъм за пръв път обмисляше дали да не се върнат обратно. Загубата на цялата стока беше риск, който не можеше да си позволи — финансовите щети в случай, че керванът пропаднеше, а животните оцелееха, щеше да го върне с десет години назад, но ако загубеше всичко, щеше да се разори.
„Освен това ще си мъртъв, глупако — помисли си той. — Мъртъвците не стават нито кметове, нито шерифи.“
Тази мисъл му беше помогнала да ги преведе невредими през една засада и една битка, а миналата нощ повечето от тях дори поспаха малко. Той беше сравнително сигурен, че с магьосника до себе си можеха да си пробият път до панаира в Лисен Карак, но какво би станало, ако пристигнеха, а панаир нямаше? Колкото по-далеч на северозапад стигаха, толкова по-вероятно му се струваше това — дори манастир можеше да не заварят. От друга страна обаче мисълта да се върнат му се струваше както малодушна, така и опасна. Старият магьосник бе заявил съвсем ясно, че отива в Лисен Карак, а не обратно при краля.
Главата отново го засърбя и Рандъм пак се почеса. Ако беше пресметнал разстоянието както трябва, значи се намираха на четиридесет километра западно от Албинкърк. До бродовете на Кохоктън оставаха два дни път, а до северната страна на манастира — още един.
Слънцето се издигна, а небето стана наистина синьо за пръв от три дни насам. Дрехите на хората изсъхнаха, всички се стоплиха и постепенно започнаха да си приказват. Мъжете дъвчеха корав хляб и отпиваха по малко вино, бира или (ако нямаше пресен) сайдер, а колоната бодро се носеше напред.