Питър разгледа внимателно подредените до коша предмети, като повдигаше всеки от тях на светлината на огъня. Имаше два ножа в отлично състояние и един лък без никакви стрели, няколко кожи, един панталон и два чифта мокасини без украса. Разполагаше също с рогова кутия, пълна с черна боя и един стъклен буркан с червена. Две чаши… медна тенджера…
— Мислех, че жените изработват обувките на съпрузите си — отбеляза Питър, а Ота Куон се разсмя.
— Жените, които си харесват мъжете, им правят великолепни мокасини — рече той.
— Разбирам — отвърна Питър и прибра всичко в коша. Жената дойде и застана до него, той плъзна ръка под полата и нагоре по бедрото ѝ, а тя изстена. Малко след това продължиха оттам, където ги беше прекъснал мъртвецът, който го изрита в главата.
След малко тя простена, а Питър мислено се засмя на абсурдната ситуация. Искаше му се Ота Куон да ѝ преведе мислите му, но той, разбира се, си беше отишъл.
„Защо ми помага?“ — зачуди се Питър и заспа.
На сутринта всички изрисувани мъже станаха, взеха само онова, което им беше необходимо, за да се бият и тръгнаха след Скадай. Питър взе лъка, най-хубавия си нож, боята и едно-единствено червено вълнено одеяло и тръгна гол след Ота Куон. Оказа се изненадващо лесно просто да го следва, без да задава въпроси. По-късно го попита как да се сдобие със стрели и другият му даде една дузина, без да каже нищо.
— Защо? — попита Питър. — Нали всеки е сам срещу всички?
Ота Куон се засмя.
— Ти нищо не знаеш — каза той. — Нима не ме следваш? Нима няма да изпълниш заповедите ми, когато стрелите полетят и във въздуха звънне стомана?
Питър се замисли.
— Предполагам, че ще го направя.
Ота Куон отново се засмя.
— Ела да ти намерим име.
Жан дьо Вреи подтисна нетърпението си и то, както винаги, се превърна в гняв. Яростта винаги го караше да се чувства греховен, омърсен, недостоен да бъде човек и рицар, така че докато яздеше през покритите с пролетни цветя плодородни поля на Алба, той дръпна юздите на втория си боен кон и коленичи в прахта, за да се помоли пред обърканите погледи на братята му по оръжие. Слабата болка, която изпитваше след дълго време на колене, винаги го успокояваше.
В съзнанието му изникваха образ след образ — представяше си разпъването на Христа, представяше си, че той самият е един от рицарите, които отиват да освободят Божи гроб или че е свидетел на преклонението на магите пред Йесу — един незначителен страж, възседнал коня си до кервана, докато трите принца боготворят новородения агнец.
Презрение прекъсна унеса му. Ненавиждаше краля на Алба, който се спираше във всеки град, за да угажда на селяните, да печели въздишките и невъздържания им смях, да успокоява страховете им и да раздава правосъдие. Суетеше се прекалено дълго и губеше твърде много време, а дори за децата беше очевидно, че на север става нещо, което изисква неотложната намеса на бронирания кралски юмрук.
Изпълни го отвращение. Рицарите на Алба бяха тромави, мързеливи, нецивилизовани и порочни. Те пиеха, ядяха твърде много, оригваха се и пърдяха на масата и никога, ама никога не се упражняваха с оръжията си. Жан дьо Вреи и кортежът му яздеха от град на град в пълно бойно снаряжение, в броня от главата до петите, с тежки гамбезони под ризниците, а отгоре с лъснати до блясък стоманени доспехи. И последният рицар от Изтока носеше тази трислойна броня всеки божи ден — когато беше на разходка из града, когато ходеше на църква или яздеше с дамата си.
Дивото не беше нападало сериозно Изтока от близо век насам и въпреки това рицарите бяха винаги готови за бой. Тук обаче, където на всеки склон растяха неподдържани гори и всеки град бе заплашен от нападение, рицарите яздеха, облечени в разноцветни туники с тъй модерните веещи се ръкави, с островърхи обувки и внимателно увити около главите им шапки, които напомняха на тюрбаните, популярни в Далечния изток, докато доспехите им стояха прибрани в плетени кошове и дъбови бъчви.
Точно днес, когато до Албинкърк им оставаха само четири дни път, няколко от по-младите рицари и оръженосци бяха излезли на лов с ястреби. Яздеха на запад, по върховете на хребетите и на него му искаше да ги накаже за безгрижната им глупост. Тези изнежени варвари трябваше да бъдат научени какво е война. Трябваше да свалят велурените си ръкавици, за да могат изнежените им ръце да изпитат студената тежест на стоманата.