Внезапно усети изблик на сила и се изненада, сякаш беше зърнал бивша любовница да влиза в кръчма. Някъде наблизо нещо могъщо придобиваше форма. Беше или невероятно силно, но на голямо разстояние, или просто внушително и ужасяващо, но съвсем наблизо.
— На оръжие! — извика Хармодий и скочи на крака, съсредоточи се и насочи подсилените си сетива навън. Гавин Мюриен вече беше облякъл кожения си жупон и си слагаше шлема. Рандъм, който носеше нагръдник върху дрехите си, измъкна арбалет от фургона, където бе намерил продуктите за греяното вино. Останалите повтаряха тревожния вик на Хармодий, но повечето вече бяха напълно облечени, въоръжени и с броня на гърба. Магът обаче не им обърна внимание и посегна отвъд оранжевото сияние на огъня и обраслото с папрати поле, което ги заобикаляше.
Не откри нищо. Нито един блатник.
Хармодий знаеше как би могъл да разпознае някого чрез силата. Имаше два начина — можеше да си седи тихо и да изчака, с надеждата изострените му сетива да уловят ново проявление, или да изпрати вълна от собствената си енергия навсякъде около себе си, което би разкрило присъствието му на всички деца на Дивото, чувствителни към силата. Тоест, на повечето от тях.
Избра по-незабележимия пасивен вариант, макар че това не му беше присъщо, а силата го изпълваше до пръсване. От години не се беше чувствал толкова способен. Искаше да си поиграе с нея така, както рицар би размахал новоизкован меч, посичайки храсти и дръвчета.
Пресегна се по-нататък. И по-нататък.
Далеч на север откри тролове — липсата на симетрия в огромните им уродливи тела бе също толкова ужасяваща, колкото и непознатото им черно кристално излъчване. Те маршируваха.
На запад откри чародей с огромна сила и малко умения, но не знаеше какво представлява — селска вещица, блатник-шаман или пък някое от живите дървета из Дивото. Нямаше ни най-малка представа и реши, че каквото и да е, е твърде слабо, за да излъчва силата, която бе почувствал. Източникът явно беше напуснал света по избран от самия него път — създавайки ново място или скачайки на друго, което вече съществуваше.
Силата обаче продължаваше да грее като фар и магът с неудоволствие осъзна, че тя се намира на югоизток, някъде далеч зад тях. Хвърли се към нея като хищна птица върху заек… и избяга също толкова бързо, осъзнал колко могъщо е създанието, което я беше използвало.
Някога, когато беше малък, живееше в едно рибарско селце и носеше друго име, Хармодий изкара малка лодка в океана заедно с двама свои приятели, за да ловят сьомга и морска пъстърва. С тях ловуваха делфини и дребни китове, така че понякога момчетата хващаха добър улов само за да им го отмъкнат под носа. Късно следобед обаче, докато вадеше една едра риба, Хармодий забеляза как един тюлен — огромно животно, дълго колкото лодката им — мълниеносно завива и се стрелва към великолепната сьомга. Точно тогава един левиатан, толкова по-голям от тюлена, колкото тюленът бе по-голям от рибата, направи завой под лодката, за да го сграбчи.
Размерите на чудовището, което беше поне петдесет пъти по-дълго от лодката, огромното му око, кървавата пяна, безшумно достигнала до повърхността в мига, в който то хвана тюлена, леката вълна, предизвикана от движението му и най-вече ужасяващата опашна перка, която изскочи на повърхността на стотици метри от тях и въпреки това успя да ги опръска… През целия си живот Хармодий не беше виждал нищо друго, което да го развълнува тъй дълбоко и да го накара да се почувства толкова незначителен. Това беше нещо повече от обикновен страх — беше откритието, че на света съществуват неща, толкова могъщи, че не биха те забелязали дори ако те унищожат.
Успя да изтегли сьомгата, която умря, без да узнае как е допринесла за смъртта на огромния тюлен, а момчето добре запомни този урок. Десетки години по-късно Хармодий си го спомни, докато бягаше от грандиозното създание, появило се за миг в Албинската долина на петдесет левги на юг.
Когато се върна в собствената си кожа, Рандъм го гледаше загрижено.
— Вие изкрещяхте! — каза той. — Къде са те?
— В безопасност сме — рече Хармодий, но отговорът му прозвуча по-скоро като хлип.
„Никой не е в безопасност. Какво беше това?“
На изток от Албинкърк слънцето огря склоновете на Парнас, най-западният край на планините на Мореа, където потоците бушуваха почти отвесно надолу, натежали от последните снегове и първите пролетни дъждове, за да изпълнят горното течение на Албин.
Хектор Лохлан пиеше чай и оглеждаше източния склон. Той беше висок, твърде висок и джелепинът се опитваше да реши как да прекара стадото през него. Зад гърба му хората му събираха лагера, товареха фургона, обличаха ризниците си и посягаха към оръжията си, а най-младите (или пък тези с най-малко късмет) вече пасяха добитъка.