Той се гордееше с хората си. Призори те запяха — някои се бръснеха пред малки огледалца, закачени по стените на фургоните, други точеха остриетата и върховете на стрелите си и навиваха одеялата си, за да ги предпазят от влагата. Трети кипваха вода в медни котлета или претопляха порция от снощната овесена каша. Магът стоеше до огъня си и загряваше пиво в меден съд.
— Не сте се посвенили сам да си налеете — отбеляза Рандъм. Хармодий дори не повдигна вежда.
— Направих ви комплимент, като приех, че сте щедър човек. Освен това приготвих малко и за вас.
Рандъм се разсмя. Лагеруваше рамо до рамо с жива легенда, която топлеше пиво в студената пролетна утрин. Птиците пееха, хората също, а той гледаше как младият златар Ейдриън седи на една щайга и рисува със златен лист. Беше приятен младеж, чирак, който скоро щеше да стане калфа и нямаше да се задържи дълго на този пост. Баща му бе както талантлив, така и богат, изгряваща звезда сред златарите.
Ейдриън беше среден на ръст, строен и силен и носеше скъпи доспехи, изработени професионално. Беше си сложил нагръдника и качулката, но бронираните ръкавици лежаха в скута му. Младежите все повече имитираха поведението на наемниците — по цял ден не сваляха доспехите и грижливо поддържаха оръжията си.
Рандъм не можеше да види какво рисува младият Ейдриън, защото то се намираше от другата страна на един от фургоните на златаря. Понесъл халба топло пиво в ръка, той отиде да погледне.
Подуши го много преди да го види. Вонеше ужасно на сяра и на нещо противно сладко, като захаросан черен дроб. Подуши го, но не осъзна какво е.
Оказа се мъртъв демон.
Младият Ейдриън вдигна глава от скицата си.
— Хенри го намери в храстите — обясни той. Другият чирак стоеше до трупа и го гледаше собственически въпреки ужасяващия му вид.
Отблизо мъртвият демон представляваше дълбоко разстройваща гледка. Беше голям колкото дребен кон, с люспеста като на костур или платика кожа. Самите люспи преливаха от бяло в светлосиво като скъп мрамор, изпъстрен с тънки венички в синьо и черно и блещукаха като опали в цветовете на дъгата. Клепачите му бяха спуснати, а очите приличаха на хлътнали ями, сякаш изсмукани от смъртта. Насред тежката хищна глава стърчеше нещо средно между муцуна и клюн, а гребенът ѝ наподобяваше перата, които слагаха на турнирните шлемове.
Демонът лежеше отпуснат, като повехнали цветя. От издължения торс стърчаха две ръце, мускулести и смущаващо човешки — ръцете на ковач, може би, и два мощни крака, два пъти по-едри от ръцете. Изправен адверсарият сигурно достигаше височината на човек, стъпил върху каруца, а краката и торсът черпеха равновесие от тежка опашка, покрита с остри шипове.
Това не беше животно. Клюнът и шиповете му бяха инкрустирани с фантастични мотиви от олово и злато, както и изпъкналата кост над очите му, а самият демон беше облечен в красив червен кожен жакет, поръбен с козина. Рандъм не можа да се стърпи, коленичи и опипа дрехата. Еленова кожа, боядисана по-ярко и по-умело, отколкото беше виждал някога и стегнато ушита със сухожилия.
По чудовището нямаше и един белег, а най-плашещо от всичко беше странно красивото му лице, сгърчено в ужасена гримаса.
Старият магьосник дойде с чаша пиво в ръка и огледа демона.
— А — каза той.
Рандъм не знаеше как да изрази мисълта си.
— Харесва ми палтото му — рече той, а Хармодий го изгледа, все едно беше луд.
— Вие го убихте, ваше е — сви рамене Рандъм. — Или поне такъв беше редът, когато служех в кралската армия.
Хармодий поклати глава.
— Хм — изсумтя той. — Тогава го приемете като подарък от мен. Като благодарност за гостоприемството ви.
Още трима от чираците на златаря му помогнаха да претърколи демона. Отне му пет минути да свали жакета, голям колкото конски чул или може би малко по-малък. Беше съвсем чист, недокоснат от онова, което бе отнело живота на чудовището. Рандъм го нави стегнато, уви го в зебло и го прибра във фургона си, докато чираците оглеждаха златните инкрустации.
— Оставете го — каза Хармодий. — Телата им по-скоро се изпаряват, вместо да се разложат. Чудя се…
Той се наведе над трупа и го побутна с една пръчка. Макар че именно те го бяха претърколили, чираците отстъпиха назад, а Хенри побърза да сложи стрела в арбалета си.
Чародеят извади от палтото си къса пръчка, прилична на клонче — странно клонче с формата на светкавица, лъскава и чудесно поддържана. В двата ѝ края имаше малки сребърни наконечници.
Хармодий я прокара над трупа — напред-назад, напред-назад.
— А! — възкликна той и каза нещо на Стария език, за радост на всички присъстващи, които дори не си бяха мечтали, че ще им позволят да наблюдават работата на всеизвестен маг. През деня беше по-различно и онези, които се бяха скрили, докато правеше заклинанията си през нощта, сега зяпаха като селяндури.