Днес всички се включиха в копаенето на рова. Прибавям малка скица — той започва от портата на Долния град и продължава до форта на моста. Дължината му е около сто и двадесет крачки. Разполагаме с около хиляда мъже и жени, които го изкопаха за два дни. От двете му страни издигнахме ниски стени и капитанът нареди да вземем колове от запасите си (палисадите, които използваме, като вдигаме лагер) и да ги набием по цялата му дължина.
През целия ден над рова се стелеше гъста мъгла благодарение на фантазма на игуменката. Поддържат го добрите сестри, които постоянно се молят в параклиса.
Врагът цял ден се опитва да разбере какво правим. Наоколо гъмжи от птици — скорци, врани и гълъби. Те обаче не смеят да влязат в мъглата, а районът около замъка изглежда ги отблъсква. Врагът разполага със змейове, които денонощно се реят по въздушните течения над нас. Дори сега над главата ми кръжи един.
Сред дърветата на запад ехтят брадви. Днес големи групи мъже два пъти излязоха от гората, приближиха се на един изстрел разстояние от мъглата и пуснаха няколко стрели. Не отвърнахме — само стрелците ни изпълзяха напред и ги събраха.
Почти по залез изпратихме три вилазки — една на север, една на запад и още една също на запад, която обаче ще тръгне по реката.
Капитанът яздеше на запад срещу залязващото слънце и бронята му отразяваше малкото останала дневна светлина. Днес Грендъл носеше броня и до надкопитните му стави се спускаха два слоя тежка ризница. Бяха нужни четирима прислужници, за да я вдигнат и да я поставят на гърба на огромното животно. Грендъл я ненавиждаше, но капитанът беше сигурен, че бунтовниците ще се хванат на въдицата и ще ги нападнат.
С него яздеха дузина войници в пълно бойно снаряжение, всеки със стрелец зад гърба. Когато копитата на Грендъл подминаха Долния град, безлюден и мрачен с изключение на двамата стрелци, които дежуреха в каменните кули до портата, капитанът леко пришпори едрия кон и той хукна през запролетените ливади в тежък галоп. Мъглата скриваше и светлината и терена, и капитанът беше наясно, че в такова време може да им устроят засада. Това обаче беше неговата мъгла, а тя имаше някои специални свойства.
Той бавно тръгна на юг край траншеята, за да разбере дали работата е приключила. Под дървения под на дълбокия ров бе скрил изненада, но земята беше влажна, така че дъските имаха съвсем ясно предназначение. Палисадите бяха твърде нарядко, за да спрат нахъсан враг, но ако разполагаше с време, капитанът щеше да накара работниците да увият около тях бръшлян и къпини, за да стане бариерата по-надеждна.
Той поклати глава. Нищо от това нямаше значение, защото така или иначе бе просто уловка.
Пет моста пресичаха рова, като всеки беше достатъчно широк, че по него да могат да преминат рамо до рамо двама ездачи в пълно въоръжение, без конете им да се изнервят. Ако имаха още време, щеше да постави механизми, които да ги вдигат и свалят. Ако имаха още време, щеше да направи противника на глупак. Капитанът обаче не вярваше, че му е останало време. Усещаше (нямаше как да го обясни по-точно) раздразнението на врага. Той нямаше много опит в битките с хора… и беше арогантен.
„Също като мен.“
Капитанът се усмихна и обърна Грендъл, за да пресече последния мост преди замъка. Копитата на бойния кон трополяха глухо, сякаш стъпваше по ковчег.
„Тази мисъл пък откъде изникна?“
Предишната вечер беше слязъл до ябълковото дърво, но тя не се появи. Зачуди се защо. Спомни си целувката ѝ.
„Най-добре се съсредоточи върху належащите проблеми“ — напомни си той. Беше ѝ оставил бележка при дървото. Отговор нямаше.
Мъглата се вдигаше, а зад нея полето зеленееше от новопоникнала трева, която някой ден щеше да стане на слама и фураж (или пък на бурени), но залязващото слънце я бе обагрило в червено.
Той дръпна юздите на Грендъл и зачака вилазката да се строи зад гърба му. Том Лошия застана до него и капитанът вдигна ръка в бронирана ръкавица.
— Огледайте се всички! Заради мъглата трудно се вижда, но от тук до гората земята е гола — няма нито една канавка, плет или каменна ограда. Имайте го предвид. Ако пратим нова вилазка, ще мине оттук.
Том кимна, но сер Йеханес поклати глава.
— Нека оцелеем днес, пък после да се занимаваме с утрешните работи.
Капитанът се обърна, за да погледне старшия си офицер.
— Напротив, сер. Нека днес планираме утрешния триумф.
По лицето на по-възрастния рицар се изписа гняв.
— Мир! — каза капитанът. — Ще го обсъдим по-късно. — Тонът му остана спокоен, сякаш ставаше дума за нещо маловажно. — Ако срещнем врага, ще пришпорим конете, за да минем през него, ще се съберем, щом чуем тромпета и веднага ще се скрием в мъглата. Това е. Ако открием лодки, ще ги унищожим. Ясно ли е?