Той се заслуша внимателно. Ако беше нервен, не му пролича — изглеждаше просто съсредоточен. Наоколо му конете се суетяха, а мъжете плюеха и се стараеха да изглеждат спокойни като него.
Мъглата му се струваше твърде рядка, за да прикрие толкова много хора, но нищо не се случи. След миг обаче от север се разнесоха ликуващи мъжки гласове, цвилене на коне и звънтене на стомана в стомана.
— Ето ги — измърмори капитанът и с две думи изрази петнадесет минути нервно очакване. Том се ухили, а Йеханес свали забралото си и звукът се пренесе надолу по колоната. Капитанът обаче изглежда не бързаше заникъде.
Виковете се усилиха, зад тях се надигна дрезгавият глас на сигнална тръба, а на север — тънкият зов на рог. Всичко се случваше точно както го беше предвидил, но въпреки това, в самото навечерие на битката, го обзе паника.
„Ами ако това е капан? Защо си мисля, че мога да предвидя действията им? Правя се, че знам какво върша, но не може да е толкова просто.“
Учителят му по военно дело се казваше Хайуел Райд и беше главен оръжейник на баща му. Брилянтен фехтовач и победител във всички турнири, той беше лудо влюбен в лейди Пруденция, но тя не споделяше чувствата му.
Един спомен тихо се намести в главата му… и точно преди да се хвърли в боя, капитанът осъзна, че са го мамили. Двамата му учители бяха любовници. Разбира се, че бяха любовници.
„Защо се сетих за това точно сега, преди началото на битката?“ — почуди се той и се разсмя с глас.
Хайуел Райд казваше „Войната е просто нещо. Затова мъжете я предпочитат пред реалността“, а урокът му за шестте момчета, които обучаваше и които щяха да станат велики лордове, когато пораснат, беше: „Гледайте сложността на плановете ви никога да не надхвърля способността ви да ги обясните.“
Капитанът обмисли своите още веднъж и каза:
— Да тръгваме.
Излязоха от мъглата в лек галоп, а на около половин левга от тях Дръзката изведе северната вилазка изпод дъжда от стрели, изстрелян от бунтовниците, блатниците и ърките, които се събираха като буреносни облаци около малкия ѝ отряд.
Капитанът поведе хората си на запад, към залязващото слънце и по-далеч от мъглата и се спусна по речния бряг. На пътя имаше изоставена барикада — заобиколиха я, качиха се на брега над пътя, свиха при първия завой и пристигнаха.
Лодки. Шейсет лодки, може би и повече — селски лодки, дялани лодки, канута, салове от вързани заедно клони, всичките извадени от водата. Всеки от стрелците метна ленен вързоп в някоя от лодките. Някои не улучиха нито една, други улучиха по две, а от север се чуха рогове и тромпети. Бавеха се твърде много.
Към стрелците на по-далечния край на брега полетяха няколко стрели и те щурмуваха гората, разпръсквайки вражеските стрелци. Том ги подгони, последван от половината си войници и капитанът се уплаши, че в крайна сметка наистина е попаднал в капан. Не разполагаше с достатъчно хора, брегът под древните дървета му се струваше огромен в сравнение с жалкия му набег, а сега половината от хората му се отдалечаваха…
Зад него пак се разнесоха викове и той се обърна към Майкъл.
— Свири отбой — нареди капитанът.
Уменията на Майкъл с тромпета не бяха кой знае какви — наложи се да опита три пъти, преди инструментът да се чуе ясно на фона на звънтенето, крясъците и врявата на западния бряг.
Капитанът седеше на седлото, изпълнен с болезнена нерешителност — отчаяно искаше да си върне хората, но се боеше да прати останалите надолу по брега. Точно тогава от гората изскочи Том Лошия с вдигнат меч и той започна отново да диша. Сред дърветата изникваха все повече от войниците и стрелците му, а мечовете им грееха в зелено на гаснещата светлина.
— Да се махаме! — нареди капитанът и смушка Грендъл точно когато две стрели се забиха в плешките на животното. То се изправи на задните си крака, изпръхтя и успя да се извърне.
Тогава от север, на самия край на гората, се показаха бунтовниците. Мръснобелите им плащове почти светеха под последните слънчеви лъчи, а полираните върхове на стрелите им сякаш блещукаха във въздуха.
Подлизуркото, един от чуждоземните стрелци, бе ударен във врата — стрелата бе преминала право през ризницата му. Той се свлече без да гъкне, но добре тренираният му кон остана във формацията. Тогава Бил Куката, войникът на Подлизуркото, скочи на земята и намести убития стрелец зад седлото си. Улучиха го два пъти — в нагръдника, при това отдалеч — а той дори не се олюля.