Капитанът насочи бронираната глава на Грендъл към края на гората. Ако никой не успееше да прекъсне стрелбата на бунтовниците, хората му щяха да измрат за секунди — повечето от леките коне на стрелците дори не носеха броня.
Грендъл мина от лек в бърз галоп, а петдесеткилограмовата двойна ризница явно не му пречеше. Една стрела отскочи от забралото на капитана, още две улучиха шлема му. Стоманените им върхове остъргаха басинета му и отхвръкнаха, но всеки удар го раздрусваше. Поредната тежка стрела улучи лъка му, а следващата се удари в десния му наколенник. Имаше чувството, че го бие градушка.
Червения рицар сведе глава и пришпори Грендъл. Нямаше как да разбере дали зад него има някой, целият свят се беше свил до онова, което можеше да види през двете цепки на шлема си, а то не беше кой знае колко. Общо взето се изчерпваше с бронираната шия на коня.
Дрън.
Дрън-дрън-дрън-бум-тряс.
Всеки звук беше удар по шлема и нараменника му.
Так-тик-ток-дрън!
Той изправи рамене, а когато сграбчи дръжката на меча и го изтегли, една стрела улучи острието, което потрепери в ръката му.
Капитанът вдигна очи и ги видя, а те се обърнаха и хукнаха да бягат. Бяха само шестима — „Нима всички тези стрели дойдоха от шест лъка?“ — и тичаха в шест различни посоки с дисциплинирано отчаяние.
Мечът му чисто прободе най-близкия бунтовник — посичането на пешаци бе съществена част от обучението на всеки рицар и се приемаше за даденост, също както куража. Той замахна, стрелецът загина, а капитанът пришпори Грендъл към втория в групата, който беше и най-дребен. Един от съратниците му спря, опъна лъка си и пусна стрелата, а когато тя отхвръкна от бронираната ръка на рицаря, мъжът изруга и умря.
Жребецът забавяше ход и капитанът го обърна — ако го изтощеше, щеше да заседне тук и да намери смъртта си. Освен това той обичаше Грендъл. Според него двамата имаха много общи черти — силното желание да живеят, например.
Щом тропотът от копита замлъкна, четиримата оцелели бунтовници спряха и първата стрела издрънча в шлема му. Беше въпрос на време да го уцелят под мишницата, в гърлото или през цепките на шлема.
Сер Йеханес изскочи в галоп от гората отляво на стрелеца, заобиколи огромния ствол на едно древно дърво и отнесе главата на червенокосия бунтовник с един замах на огромния си меч. Останалите трима избягаха в гъсталака на запад.
— Благодаря! — извика капитанът, а Йеханес кимна.
„Никога няма да се научи да ме харесва, какво остава да ме обича“ — помисли си капитанът. После хвана юздите на Грендъл, обърна главата му и тръгна на изток.
Поляните на север сякаш се надиплиха — към тях тичаха блатници, прегърбени в странната си поза, а кафявите ърки приличаха на оживяла кал… само че вече беше твърде късно. Шепа блатници спряха, за да се прицелят, но без резултат.
Капитанът дръпна юздите и спря на самия край на обсега на заклинанията си. После свали бронираната ръкавица от дясната си ръка, измъкна от нея парче овъглен плат…
… и пристъпи в двореца си.
„Той те чака“ — каза Пруденция.
„Все още не знае на какво съм способен“ — рече младият човек, който вече беше подредил символите си. После отиде до вратата, но вместо да я отвори, само повдигна желязното капаче на ключалката и през нея нахлу ярка зелена светлина.
„Той те чака“ — повтори Пруденция.
„Ще му се наложи да почака още — отвърна той. Гордееше се с работата си и с внимателната си подготовка. — Погледни, това е емпатичен херметизъм. Фитилите са направени от едно и също парче плат и са напоени с масло. Тук има още едно парче, вече е станало на въглен.“
Зелената светлина докосна символите му.
„Умно момче“ — каза Пруденция.
„Двамата с Хайуел бяхте ли любовници, Пру?“ — попита капитанът.
„Това не е твоя работа“ — сряза го тя.
Капитанът се изправи в стремената, овъгленото парче плат се разгоря с нажежени до червено пламъци, а четиридесет и четирите запалителни бомби от намазнен коноп, стари парцали, восък и брезова кора в лодките на брега пламнаха едновременно.
Едуард отля първата от тръбите в пясък и използва същия полиран до блясък дорник вместо модел за восъчния език, който щеше да сложи във формата, за да остане куха. Стените бяха дебели един пръст, точно както беше поръчал майсторът. Крайният резултат не беше много впечатляващ и Едуард сви рамене.
— Майсторе, мога и по-добре. Предпочитах да пробия дупката със свредел, но за да изработя и него, и останалите инструменти, ще ми трябва… цяла седмица — сви рамене той. — Бих искал да добавя украса.