Целуна ръката ѝ, а тя се усмихна.
— Правиш се на много по-лош, отколкото си в действителност — каза Амичия. Капитанът сви рамене, а тя бръкна в ръкава си и пъхна нещо в ръката му. Най-обикновен квадрат от ленено платно.
— Обетът ми за бедност не струва много, нищо си нямам — каза тя. — Облекчих болката в ставите на една жена, а тя ми даде тази кърпа. Само дето плаках в нея. Два пъти.
Амичия се усмихна. Той ясно виждаше лицето ѝ и се надяваше, че това не са първите слънчеви лъчи.
— Мисля, че това я прави моя — добави тя, а той я притисна до сърцето си, пъхна я в гамбезона си и целуна ръката ѝ.
— Какво искаш? — попита тя.
— Теб — отвърна капитанът, а тя се усмихна.
— Глупчо. Какво искаш от живота?
— Първо ти ми кажи.
Тя се усмихна.
— Моето е лесно. Искам хората да са щастливи. Да живеят свободно и добре, да имат достатъчно храна и да са здрави. — Тя сви рамене и се усмихна. — Радвам се, когато хората са щастливи. И смели. И добри.
Капитанът потръпна.
— Войната сигурно много те мъчи. — Той отново потръпна. — Смели и щастливи?
— Да — рече тя и поклати глава. — Все още не ме познаваш много добре. Е, сега е твой ред. Какво искаш?
Капитанът поклати глава. Не смееше да каже истината, но и не искаше да я лъже, така че се опита да намери златната среда.
— Искам да предизвикам Бог и майка ми. — Той сви рамене, сигурен, че лицето ѝ инстинктивно се е вкаменило от гняв. — И да стана най-добрия рицар на света.
Тя го погледна. Луната беше изгряла — светлината идваше от нея, а не от изгряващото слънце — и лицето на Амичия сияеше.
— Ти ли?
— Щом ти можеш да станеш монахиня, аз мога да стана най-добрия рицар — отвърна капитанът. — Щом ти, кралицата на любовта, можеш да се откажеш от потребностите на тялото си, аз мога да бъда велик боец.
Той се разсмя, тя също. Такава искаше да я запомни — засмяна, с лице, озарено от лунната светлина, без сянка от сдържаност. Амичия протегна ръце и двамата се прегърнаха, а после тя си отиде с тихи стъпки.
Капитанът дори не спря, за да потрепери. Качи се тичешком в главната квартира и изпи чаша изстинало греяно вино. Преди да легне да спи, събуди Тоби и го прати да намери сер Ейдриън, писарят на ротата. Мъжът влезе тихо, облечен в дебел вълнен халат.
— Не искам да се оплаквам — каза писарят, — но знаете ли кое време е?
Капитанът изпи още една чаша вино.
— Искам да поразпиташ… — започна той. — Не знам какво точно търся, но се надявам да успееш да го откриеш. Знам как звучи, но в крепостта има предател. Имам подозрения, но не и доказателства. Кой би могъл да комуникира с външния свят? Кой тайно мрази игуменката? Или тайно обича Дивото?
При последните си думи капитанът почти се задави, а писарят поклати глава и се прозя.
— Ще разпитам — каза той. — Може ли да се връщам в леглото?
Капитанът се почувства глупаво.
— Може и да греша — каза той, а писарят извъртя очи, но чак след като излезе от стаята.
Капитанът довърши виното и се просна на леглото заедно с дрехите, а когато биха камбаната в параклиса, се постара да не брои ударите, за да може да се престори, че ще спи цяла нощ.
Обсадата на Лисен Карак, ден трети.
Майкъл слушаше хъркането на капитана и му завиждаше. Стрелците говореха, че половината нощ е „бил зает“ с хубавата послушница и младежът малко му завиждаше, малко ревнуваше и ужасно му се възхищаваше. И беше бесен, разбира се. Не беше честно.
Третият ден от обсадата мина толкова скучно, че Майкъл взе да се чуди дали капитанът не греши. Беше им казал, че врагът ще ги нападне. Над главите им цял ден прелитаха змейове, нещо чудовищно не спираше да реве, а пронизителният му глас отекваше зловещо из гората.
Днес не се случи нищо. Наблюдавахме как врагът сглобява салове, за да замени лодките, които изгорихме. Капитанът ни предупреди, че рано или късно ще започнат да сглобяват стенобитни машини и че човеците-предатели ще научат чудовищата как да ги използват. Мъглата не се вдигна цял ден и макар че стражите по стените виждат надалеч, полето около замъка почти не се вижда. Хората разправят, че мъглата не пречи на очите на игуменката.
Цял ден ехтят брадви. По залез голяма армия мина през горите на запад. Виждахме как дърветата се движат, а между тях оръжията блещукаха под залязващото слънце. Чухме рева на много чудовища. Капитанът каза, че цяла армия пресича реката, а когато още по-голяма армия се събра в гората от другата страна на рова, нареди да съберем вилазка. До вечеря обаче не ни нападнаха и той отмени заповедта.