Майкъл се облегна на стола си. Не умееше да води дневник и осъзнаваше, че пропуска важни неща. Уил Главореза простреля един блатник от почти триста крачки — беше стрелял от върха на кулата, над мъглата и улучи въпреки утринния бриз. Приятелите му отстъпиха своята дажба бира и той се натряска като лорд, но станалото не се отрази на обсадата, нито можеше да мине за особено забележителна или благородна постъпка. Майкъл можеше да съди само по историческите книги в библиотеката на баща си, а в тях стрелците не се споменаваха.
След малко влезе капитанът с тъмни кръгове под очите.
— Отивай да си лягаш — нареди той. Майкъл нямаше нужда да го подканят, но се спря на прага.
— Значи не ни нападнаха? — рече той.
— Дарбата да посочваш очевидното вероятно ти носи огромна популярност — свирепо го сряза капитанът.
Майкъл сви рамене.
— Съжалявам.
— Сигурен бях, че днес ще удари траншеята — каза капитанът и потърка темето си с ръка. — Вместо това прати армия от другата страна на реката, въпреки че изгорихме лодките му. При това ме е страх, че е голяма. Там долу има керван и той ще го унищожи, а аз не мога да го спра, нито дори да се опитам, преди да му пусна кръв в моя малък капан, в който не се хваща нищо. — Той отпи от виното. — Само се изхвърлям. Не мога да предвидя какво ще предприеме врагът.
Майкъл подскочи като ужилен.
— Досега се справихте много добре!
Капитанът сви рамене.
— Всичко е въпрос на късмет. Върви да спиш, интересната част от обсадата приключи. Ако той реши да не нападне скъпоценния ми ров…
— Защо да не го нападне?
— Капитанът-чирак ли пита или оръженосецът? — попита капитанът, сипа си още вино и разля част от него.
— Днес съм просто заинтересован наблюдател — каза Майкъл и сякаш случайно, но всъщност нарочно бутна виното от масата. — Простете, милорд. Ще ви донеса още.
Капитанът застина, а после се прозя.
— Остави, и без друго пих твърде много. Той трябва да реши, че съм напълнил рова с хора и че с един удар може да помете половината ми армия.
— Ровът наистина е пълен с хора — каза Майкъл. — Видях, като ги пратихте.
Капитанът се усмихна, а момчето поклати глава.
— Къде са?
— В Замъка на моста. Планът беше много хитър, но той или се е усетил, или е твърде страхлив — каза той, погледна чашата си и направи физиономия. — Къде е госпожица Ланторн? Защо не отидеш да я видиш?
Майкъл се поклони.
— Лека нощ — каза той, изниза се в коридора и издърпа сламеника си пред вратата на капитана, след което прекара цяла вечност, вглеждайки се в озарения от факлите мрак.
Елиса седеше на една бъчва и забавляваше половината гарнизон с неприлична история. Най-малката ѝ сестра обаче я нямаше. Мери пък беше в западната кула и пиеше вино с Лиз перачката, Суки Оукшот, дъщерята на шивачката, Том Лошия, сер Джордж Бруз и Франсис Аткорт. На масата имаше карти и зарове, а жените се смееха гръмогласно. И шестимата вдигнаха глави, когато Майкъл надникна в стаята.
— Тук я няма — викна Том и избухна в смях. Останалите войници му запригласяха и оръженосецът избяга.
— За кого говориш? — попита Лиз.
— За възлюбената му, хлътнал е до уши — каза Том и поклати глава, а едрата му ръка опипа глезена на Суки, която го изрита.
— Омъжена съм — каза тя. Очевидно изобщо не се боеше от най-едрия мъж в замъка.
Том сви рамене.
— Не се сърди, един мъж трябва поне да се пробва — рече той.
— Е, коя е любимата му? — попита го Лиз. — Някоя от твоите повлекани ли? Мен ако питаш, той е твърде добър за някоя стрида.
— Стрида ли? — попита Мери.
— Момиче, което си отваря и затваря краката с прилива — поясни Лиз и отпи още вино.
— Като теб значи — кимна Мери, а перачката се разсмя.
— Мери, ти си тукашна. Мъжете си мислят, че си лесна. Онова, което правят ония жени, е друга работа.
Франсис Аткорт сви рамене.
— И те са хора като всички останали, Лиз. И те играят на карти и ходят на църква. Извинявай, днешният ден ми напомни, че съм смъртен.
Том кимна.
— Пийни си още.
Раздвоена между възхищението и гнева, Мери погледна към Лиз.
— Докато онова, което правиш ти… — започна тя.
— Аз си живея живота, без да ме командва някой мъж — каза перачката. — Мъжете стават за игра, но дотам.
Том се разсмя, а сер Джордж метна картите на масата.
— Какво е това, урок по философия ли? — попита той, отвратен.