Хората и чудовищата, които се опитваха да се измъкнат от премазаната земя, се бяха предали и отчаяно бягаха от градушката от камъни, която все още се сипеше от Замъка на моста. Стичаха се към гората, на километър и половина оттам.
Капитанът поведе хората си далеч на юг, по брега на реката, строи ги в редица и доведе тромпетчията си. После вдигна голямото си черно знаме с любовните възли и златните ленти, които съставяха личния му герб и изтегли меча си.
— Ще се придвижим до края на гората. След това се съберете около мен — нареди той. Беше вдигнал наличника си и се оглеждаше. Зад него стоеше Том Лошия, а от едната му страна — Дръзката. Йеханес също беше наблизо.
— Убивайте всичко, което попадне под мечовете ви — повтори той. Майкъл не смяташе, че са дали дори една жертва. Стенобитните машини напълно бяха разбили атаката на врага. Пое си дълбоко въздух, а отстъпващите врагове се носеха край него, напрягайки изтощените крака, нокти или лапи на път към гората.
— Напред! — изрева капитанът, знамето се развя към врага, а тромпетите засвириха.
Майкъл никога не беше участвал в щурм. Беше вълнуващо, сякаш нищо на земята не можеше да им навреди. Пометоха ърките, прекършените хора и единственото по-едро изчадие — нещо кошмарно, което блестеше в противно зелено на първите утринни лъчи. То посегна към Грендъл с огромните си нокти и Том Лошия го прониза право в ухото. Върхът на копието му, дълъг колкото човешки подлакътник и широк колкото дланта на едър мъж, промуши горната част на черепа му през челюстта.
— Лохлан за Аа! — изрева грамадният мъж.
Чудовището умря, а рицарите пометоха жалките опити за съпротива и се насочиха към бягащите хора… и други твари.
Когато слънцето се показа над хоризонта, вече бяха стигнали до края на гората, а човеците и децата на Дивото лежаха на кървава купчина в тревата зад тях. По-точно казано, онези, на които се бяха натъкнали, лежаха в тревата зад тях, докато стотици други бягаха на север или на юг или лежаха на земята и се молеха, докато конете ги прескачаха с тътен.
Капитанът ги поведе обратно към портата по същия път, врязвайки се в редица отчаяни ърки, които напразно се опитваха да се защитят с копия, които се чупеха в стоманените брони. Минаха право през тях и се изкачиха по хребета, където ги очакваха двадесет слуги с отпочинали коне.
Майкъл беше смаян. Вълнението му бързо се уталожи, заменено от изтощение и пулсираща болка в ребрата, които бронята му едва успяваше да крепи по време на бесния галоп.
Всички войници смениха жребците си, много от стрелците — също. Хората по стените ликуваха.
Капитанът се доближи и вдигна наличника си.
— Не ми харесваш — каза той без заобикалки. — Всъщност, изглеждаш ужасно. Връщай се.
— Какво? Къде… — заекна Майкъл.
Жак пое юздите и му помогна да слезе от седлото. Майкъл забеляза, че прислужникът носи доспехи — хубави доспехи — и му се доплака, но едновременно с това не можеше да си представи да влезе отново в бой.
Жак се качи на един грозен едър кон.
— Ще се погрижа да оцелее, момче — увери го той и го остави да седи и да гледа как останалите подменят конете си и се подреждат във формация. За изненада на Майкъл те свърнаха от победения враг и тръгнаха на юг, следвайки изгряващото слънце в лек галоп. Насочиха се право към портата на Замъка на моста, която се отвори сякаш с магическа пръчка. Те влязоха, минаха по моста изчезнаха по южния път. Пред очите му Гелфред, главният ловец, напусна Замъка на моста. Последваха го една каруца и трима мъже, всеки повел по няколко прекрасни кучета и отрядът бързо се придвижи на запад под прикритието на дузина стрелци.
Щом се появиха първите скорци и гарвани, в небето над замъка започнаха да се реят соколи. От стената хвръкна огромен орел и нададе писък, който вероятно ужаси всички по-дребни птици в радиус от три левги.
Гелфред бе нанесъл удара си едновременно с игуменката.
От прикритието на Замъка на моста излязоха цели глутници хрътки и се спуснаха към зайците и останалите животни, скрити в края на гората. Пърсивал орелът и по-малките, до една прекрасно обучени птици, доведени от Тива, за да бъдат продадени на панаира, подгониха скорците, гарваните и огромните гълъби. Врязваха се в ятата им така, както рицар разкъсва група селяни и от небето заваля дъжд от пера, крила, кръв и мъртви птици.
На Майкъл му трябвате половин час, за да се изкачи обратно до крепостта. Слугите не му обръщаха внимание и той многократно се спъна, докато накрая някой забеляза кървавата диря, която оставяше след себе си и двама стрелци дойдоха да го подхванат.