Когато Скадай дойде и клекна до тях, се беше стъмнило напълно. Той говореше бързо, усмихваше се често и накрая изненада Питър, като го потупа по ръката. После изяде с пръсти една купа заешка яхния, ухили се и тръгна към следващото огнище.
Ота Куон въздъхна, а останалите извадиха точила от торбите си и се посветиха на ножовете и върховете на стрелите си, а Скахас Грахо, който имаше меч с късо, тежко острие като морейски хифос, накара стоманата да пее, докато прокарваше камъка по нея.
— Утре ще се бием — каза Ота Куон.
Питър кимна.
— Не при Албинкърк — рече Ота Куон. — Имаме по-апетитна цел, нещо, което да занесем у дома и да изкараме зимата с него — каза той и се облиза, а Брант му зададе въпрос и избухна в смях при отговора.
Скахас Грахо продължи да точи късия си меч, а мъжете се разсмяха. Той стържеше внимателно, първо с дълги и продължителни, а после с бързи, кратки движения. Брант прихна, изплю се отвратено и разви кожите си. Питър последва примера му и веднага заспа.
Рандъм очакваше засада от пет дни насам, но това не му помогна, когато тя дойде. Хората му почти победиха. Почти.
Яздеха през древна гора, а западният път с надвесените над него дървета бе достатъчно широк, за да минат по него две каруци една до друга. Старата гора обаче беше просторна, огромните стволове растяха на двадесет метра един от друг, а храсталак почти нямаше, така че наемниците можеха да яздят рамо до рамо с каруците, а мъжете отпред — да разчистят път с ширина близо двеста метра. Фургоните му се движеха добре, защото вече пет дни не беше валяло и пътят беше сух, ако се изключеха по-дълбоките коловози, локви и няколко дупки колкото кални езерца.
Гората беше толкова голяма, че той губеше представа за времето и не подозираше колко път са изминали, докато Стария Боб не дойде да му каже, че чува реката. При тези думи сърцето на Рандъм се разтуптя, въпреки че беше самоубийствено глупаво да помага на един стар маг и жена му никога нямаше да одобри, ако научеше. Седеше в първия фургон и стана, за да се огледа — това беше съвсем естествено. Още по-естествено би било да се ослуша, но чуваше единствено шумоленето на вятъра в дърветата над тях.
— Засада! — изкрещя един от наемниците отпред и посочи дузина блатници, наобиколили млад трол — чудовище с размерите на кон за оран, с рога като на огромен елен и каменно лице, гладко като наличник на черен шлем. Тялото му беше покрито с броня от плътни обсидианови плочки.
Тролът се хвърли към фургоните като бясно куче. Конете се паникьосаха, но хората останаха спокойни и стрелите полетяха нагъсто като сняг. Страшилището изкрещя и забави ход, сякаш плуваше през стомана, след което се стовари на земята с трясък. Блатниците изчезнаха.
Стъпилият върху седалката на каруцата си Рандъм беше улучен от стрела в нагръдника. Тя не го проби, но свали търговеца на пода и той с мъка се изправи — рамото го болеше, а вратът му направо гореше.
Право пред него авангардът изведнъж попадна в схватка с още блатници, а Стария Боб препусна към мелето. Рандъм гледаше как войниците му помитат дребните изчадия с едрите си коне, оръжията и по-големите си умения. Победата им беше неизбежна. Блатниците се обърнаха и побягнаха, Стария Боб извика нещо, но ликуването заглуши думите му, войниците се хвърлиха напред като един, за да довършат бягащите блатници… и в този момент двойка тролове ги нападна от двете страни. При сблъсъка се вдигна облак от кръв, конете умираха още преди да са паднали на земята.
Рандъм никога преди не беше виждал трол, но се сети за името, което тези същества носеха в Дивото — даги. Спомни си и една картинка в Книгата на часовете, която си беше купил в Харндън. На нея бе изобразен даг, по-едър от селска къща, черен като нощта или като скъпо кадифе, с броня от каменни плочи и без лице, с рога като бухалки. Тролът можеше да смаже нагръдника на човек в доспехи с първия си удар, да го обезглави с втория и да се движи бързо като кон и тихо като мечка.
Хората отпред загинаха преди Рандъм да успее да си затвори устата — шест души за един миг. Стария Боб наведе върха на лекото си копие, а едно от чудовищата се обърна, усетило вибрациите от галопирането на коня му и спря толкова рязко, че се вдигна прах. Готово за удара, то сведе глава, риейки земята с покритите си с рог крака и Рандъм забеляза, че черепът му е защитен от дебела каменна плоча.
Стария Боб го достигна и хвърли копието, вместо да го забие, а то потъна дълбоко в ребрата на дага, между две каменни плочки. Влажният звук от проникването му отекна надалеч, а в изчадието се забиха дузина стрели.