След като прекараха воловете през потока, Рандъм го прегърна. После се обърна към Гавин и каза:
— Желанието да останете да се биете, докато избягаме, ви прави чест, но според мен е най-добре всички да тръгнем заедно. Пътят назад е дълъг и всяка стъпка ще е толкова опасна, колкото тези гори.
Гавин сви рамене.
— Тези мъже могат да си тръгнат, макар че според мен са ви много задължени — рече той. От другата страна на реката изскочи демон, отнякъде се понесе камбанният зов на трол. — Аз обаче ще остана толкова, колкото сили ми даде Бог, за да отбранявам този брод — продължи той, а после тихо добави: — Бях толкова красив.
Хармодий кимна.
— Вие, сер, сте истински рицар.
Гавин сви рамене.
— Сега съм… каквото съм. Чувам демона от другата страна на потока и мисля, че го разбирам. Вика останалите от клана си. Аз…
Той поклати глава.
— Вие ни спасихте — каза Хармодий. — Като рицар.
Гавин му се усмихна тъжно.
— От високо паднах — рече той, — но продължавам да се стремя към висините.
Магът широко се усмихна.
— Като всеки добър рицар — каза той и вдигна шапката си за поздрав. Все още не беше слязъл от бойния кон и изглеждаше по-едър от преди. От другата страна на реката отново се разнесе ехтящият зов на троловете и Рандъм усети как в гърлото му се надига жлъчка. Внезапно нов глас заглуши роговете на блатниците. Сред дърветата свиреше тромпет.
Еймис Хоб лежеше неподвижно. Толкова неподвижно, че го лазеха мравките. Приискаше ли му се да се изпикае, го правеше, без да шава.
Блатниците в подножието на хълма се хранеха. Опитваше се да не ги гледа, но постоянно извръщаше очи натам. Те отиваха при някой труп, покриваха го с телата си, а щом си тръгнеха, от него бяха останали само костите, косата и няколко сухожилия. Някои от тях се хранеха сами, но повечето се движеха в глутница. По хребета зад тях се спуснаха два трола с огромни рога. На двадесетина метра от неподвижния съгледвач един от тях вдигна глава и нададе рев, а дузина рогове му отвърнаха със сладките си жизнерадостни гласове.
До Еймис Хоб изникна Гелфред с бледо като тебешир лице.
— Колко са? — прошепна той.
Еймис Хоб поклати глава.
— Хиляди.
Гелфред обаче беше от друго тесто, повдигна се на лакти и се огледа.
— Благословени свети Евстахий, закриляй ни — каза той.
Изведнъж един от троловете обърна глава и го видя.
— Бягай! — извика Гелфред и се прицели с арбалета си. Тетивата му звънна, а най-близкият блатник се преви на две. Този зад него — също.
— Мъртви сме — горчиво заяви Еймис Хоб.
— Не бъди такова магаре — рече Гелфред. — След мен!
Спуснаха се тичешком от другата страна на хребета, а дагът с трясък ги подгони — в храсталака беше много по-бърз от тях. Когато стигнаха до подножието на скалата, чудовището беше само на няколко метра зад тях, но там кой знае как ги очакваха два коня. Еймис Хоб беше смаян. Двамата с ловеца скочиха на седлата и жребците хукнаха, ужасени колкото ездачите си.
Щом троловете зад тях изчезнаха, Гелфред забави ход.
— Отивай при капитана, на пътя е.
— Ще му кажа да се върне в крепостта! — рече Еймис Хоб с див поглед в очите. Гелфред поклати глава — макар и още блед и видимо изплашен, той беше от хората, които продължават да мислят въпреки страха.
— Не, в никакъв случай. Кажи му, че може да се получи. Ако побърза.
На Еймис Хоб му се щеше да остане, за да поспори, но това щеше да бъде истинска лудост. Той заби босите си пети в корема на коня и изчезна в галоп, а ловецът остана сам в гората заедно с хиляда блатници и един трол. После коленичи до коня и решително започна да се моли.
Грейна ярка светлина и Гелфред изчезна.
Победата може да зависи колкото от късмета, толкова и от уменията. Или просто от физическата сила.
Том Лошия водеше авангарда. Бяха чули роговете на блатниците още преди една левга, така че спряха на пътеката, строени двама по двама в дълга колона. Бойните жребци пръхтяха, а конете на стрелците се опитваха да избегнат зъбите на по-едрите животни. Край пътя растеше свежа трева, а те до един искаха да попасат.
От изток изникна Еймис Хоб в лек тръс. Изглеждаше ужасно и видът му разсмя Том.
— Открихме го, значи — със задоволство каза той.
Еймис Хоб отдаде чест на капитана, който изглеждаше забележително спокоен — като висока статуя от стомана и алено кадифе.
— Гелфред рече… — каза той и поклати глава. — Ужасно са много, но той рече сега или никога.
— Точно над тях сме — каза Том и кимна на разузнавача. — Браво, момче. Голям кураж трябва, за да останеш насаме с ония гадове.